Рейчъл Хокинс - Демонично стъкло

— Не съм се отдалечавал от това място, откакто станах на тринайсет — каза Кал. — Шест години.

Никога не съм го питала какво е направил, че се е озовал тук. Той просто не изглеждаше като човек, който би се забъркал с опасни заклинания, за каквито попадат в „Хеката“ повечето вещери. След осемнайсетия си рожден ден е избрал да остане в училището, макар да нямах представа какво се крие зад този избор. Но колкото повече се отдалечавахме, толкова по-угрижен изглеждаше.

Дори Джена, която винаги измисляше нова причина, поради която училището е скапано в нейните очи, също бе тъжна.

Загледах се в покрива, който все още се забелязваше над дърветата на фона на синьото небе, и ме обзе силно предчувствие, сякаш слънцето се е скрило зад плътен облак.

Ние тримата никога няма да се върнем тук.

Тази мисъл бе толкова потресаваща, че изтръпнах. Опитах се да я отпратя. Това бе нелепо. Отивахме в Англия само за три месеца и после щяхме да се върнем веднага тук. Не бях забелязала досега пророкуването да е част от дарбите ми, така че явно ме хващаше параноята.

Но усещането остана в мен много след като остров Грималкин се стопи в далечината.

— Щом съм демон, значи не би трябвало да имам проблеми с часовата разлика — казах много по-късно, когато една лъскава черна кола ни возеше из английските околности.

Дългият полет от Джорджия до Лондон беше минал съвсем спокойно. Като изключим това, че Кал седна до мен.

В това нямаше проблем, наистина.

Не че не съм свръхчувствителна към присъствието му и подскочих и трите пъти, когато коляното му докосна моето. А след третия път той не ме стрелна с отвратен поглед и не каза:

— Що не вземеш да се успокоиш?

— Скоро ще се почувстваш по-добре — каза баща ми.

За пръв път, откакто го срещнах, очите му изглеждаха жизнени и бе спокоен. Предполагам, че завръщането в родината има подобен ефект.

Джена бе развълнувана, но Кал изглеждаше точно толкова уморен, колкото се чувствах и аз. Не успях да заспя в самолета и сега си плащах за това. Очите ми пареха и всичко, за което можех да мисля, беше как ще се свия в някое легло. В крайна сметка за тялото ми часът бе шест сутринта, а в Англия — вече обяд. Да не говорим, че пътувахме с тази кола сигурно часове.

Когато самолетът кацна в Лондон, си помислих, че колата ще ни закара до някоя къща в града или може би до главната квартира на Съвета, където баща ми има някаква работа. Но колата пое по натоварените улици, като се отдалечаваше все повече от центъра и суматохата, после се занизаха малки къщички, които ми напомняха на Дикенсов роман. След известно време къщичките отстъпиха място на поляни и зелени хълмове. Видях повече овце, отколкото съм предполагала, че съществуват.

— Значи дойдохме чак в Англия, за да се шляем насред нищото? — попитах и положих глава върху рамото на Джена.

— Точно така — отвърна баща ми.

Кал се усмихна. „Е, разбира се, той би бил много доволен да бъде заточен в някоя британска ферма за цяло лято“, помислих си нацупено, докато в ума ми гледките на Биг Бен, Бъкингамския дворец и Тауър Бридж избледняваха. „Сигурно ще има възможност да лекува един куп английски растения…“

В този момент погледът ми попадна на къща.

Всъщност да го наричам къща е все едно да кажа, че „Мона Лиза“ е картина. Определението бе технически правилно, но не даваше дори и бегла представа за действителния обект.

Тази къща беше най-огромната сграда, която някога съм виждала. Направена от златист камък, топъл на пипане, бе построена в малка долина с изумруденозелена трева, а зад нея се издигаше горист хълм. Тясна ивица вода криволичеше грациозно покрай сградата. Буквално стотици прозорци блещукаха на слънчевата светлина.

Кал възкликна впечатлено.

— Тук ли ще останем? — попитах.

Баща ми се усмихна самодоволно.

— Казах ти, че ще има достатъчно място за всички ни.

Отвърнах на усмивката му. Погледите ни се задържаха така за миг, но аз първа отклоних очи и кимнах по посока на имението.

— Подобни къщи не си ли имат имена?

— В повечето случаи да. Това е абатство Торн.

Нещо в името ми прозвуча познато, но не можех да се сетя какво.

— Значи е било църква?

— Не точно тази сграда. Тя е построена в края на XVI век в земите на тогавашното абатство.

Той превключи в режим „изнасяне на лекция“ и взе да разказва как абатството е било разрушено от Хенри Осми, а земята е била дадена на фамилията Торн.

Но да си призная честно, не слушах много внимателно. Гледах как няколко души се разхождат пред входната врата. Забелязах, че някои от тях имат криле, и се запитах кои ли точно са приятелите на баща ми.