Рейчъл Хокинс - Демонично стъкло

Парчето шунка, което дъвчех, се превърна в дървени стърготини в устата ми, но се насилих да отвърна с небрежен тон:

— Така се твърди. Не съм сигурна, че показанията на двама вещери, пияни като кирки, могат да бъдат взети под внимание.

Макар че това не беше единственият случай, когато е бил забелязан. Някакъв върколак бе видял момче с описанието на Арчър, когато от Окото са направили внезапно нападение на бърлогата му.

Да не споменавам и вампира, който е имал схватка с тъмнокосо момче от ордена на Окото насред Лондон, на няколко спирки от гара „Виктория“, само преди няколко месеца.

Г-жа Касноф пази досието на Арчър в най-долното чекмедже на бюрото си. То е защитено от магии, но не и от пила за нокти и мускулна сила.

— Както и да е — казах аз на Джена, свеждайки поглед към чинията си. — Тези случаи са били преди месеци.

— Всъщност миналия месец — поправи ме тя и по тона й се предполагаше, че и аз съм наясно с това. — И много пъти е забелязван в Лондон, откакто избяга оттук. Подслушах онези вещици в Савана.

— Англия с много голям остров, Джена. А дори и Арчър да е там — много се съмнявам, че се навърта около магьосници. Би било глупаво от негова страна. Той може да е всякакъв, но определено не е идиот.

Джена се концентрира върху храната си, но когато бобените зрънца направиха четвъртата си обиколка из чинията й, заряза вечерята и ме загледа напрегнато.

— Какво ще направиш, ако го срещнеш?

За пръв път от много време дълбоко се замислих за Арчър. Спомних си кафявите му очи и наперената усмивка. Колко беше забавен и как се чувствах с него. Как звучеше гласът му, когато ме наричаше „Мерсер“. Начинът, по който ме целуна.

Сведох поглед към масата.

— Не знам — отговорих най-после.

Джена въздъхна, но не каза нищо повече. След известно време отново започнахме да говорим за пътуването и Джена се разсмя на коментара ми, че там сигурно имат специален чай за вампири, защото когато си поръчаш „Ърл Грей“, наистина ще ти доставят някой граф Грей.

Когато си тръгвахме от залата за хранене, се чувствах доста по-добре, предполагам за Джена важеше същото.

Но мислите ми не искаха да си отиват и когато заспивах, виждах очите на Арчър и силно се надявах с цялото си сърце той да не е в Англия.

Макар че една не толкова малка част от мен се надяваше на обратното.

Три седмици по-късно заминахме за Англия.

Майка ми и г-жа Касноф ни изпратиха до ферибота в късния следобед. Очите на майка ми бяха зачервени, но се опитваше да ме окуражава и ни помогна да качим багажа си.

— Искам да направиш много снимки — каза тя. — И да знаеш, че ако се върнеш с британски жаргон, ще бъда ужасно разочарована.

Стояхме на кея, а морският бриз развяваше косите ни. Джена вече се беше настанила на сянка, но Кал все още говореше тихо с г-жа Касноф. Видях я, че погледна към мен през рамо, и се зачудих как ли ще се чувства, като няма да съм тук цяло лято. Сигурно е в еуфория или поне в най-близкото до това състояние, доколкото тя изобщо изпитва бурии емоции. Кой знае. В „Хеката“ не съм донесла нищо, освен проблеми.

Запитах се дали не трябва да й кажа за духа на Елодия. Всъщност бях съвсем наясно, че трябва да й го споделя. Ако й бях споменала за Алис още когато се появи за пръв път, може би сега Елодия нямаше да бъде дух. Тази мисъл ме изгаряше месеци наред и ето че правех същата грешка за втори път.

Майка ми ме прегърна и с това прекъсна мислите ми по тази тема. Бяхме еднакви на височина и усещах сълзите й по бузата си.

— Ще пропусна рождения ти ден другия месец. Никога не съм пропускала твой рожден ден — прошепна тя.

Гърлото ми се сви и не можех да отроня и дума, затова само кимнах и я прегърнах по-силно.

— Софи — каза баща ми. — Време е да тръгваме.

Кимнах и прегърнах майка си силно още веднъж.

— Ще се обаждам много често, обещавам — рекох, докато се разделяхме. — И ще съм тук още преди да си се усетила.

Майка ми избърса сълзите си и ми отправи една от ослепителните си усмивки. Баща ми си пое рязко въздух, но когато го погледнах, вече се беше обърнал.

— Довиждане, Джеймс — извика майка ми след него.

С Джена и Кал стояхме на ръба, когато фериботът се оттласна от брега. Г-жа Касноф остана там и ни гледаше как се отдалечаваме, но майка ми тръгна бързо към гората около брега. Бях доволна. Цяло чудо е, че не се разплаках.

Фериботът се носеше по мътната вода. Над дърветата се виждаше най-високата част на училищната сграда.