Рейчъл Хокинс - Демонично стъкло

Колата се заклатушка по един каменен мост и спря. Баща ми пръв излезе и ми отвори вратата. Веднага ми се прииска да се бях облякла с нещо по-различно от дънки и тениска.

Пътеката ни поведе към тераса, направена от същия златист камък, от който бе и самата къща. Там стояха четирима възрастни и две тъмнокоси хлапета, които изглеждаха приблизително на моята възраст.

Предполагам, че бяха магически същества. За феята бе очевидно, но можех да усетя магия и в останалите.

Денят беше по-топъл, отколкото очаквах, и усетих как по челото ми се спуска капчица пот. Чакълът хрущеше под краката ми, а в далечината се чуваха птичи песни. Джена се доближи до мен с ръце върху кръвния си камък. Първоначалният й ентусиазъм се беше изпарил.

Баща ми сложи ръка на гърба ми и ме насочи към стълбите.

— Здравейте, това е Софи, моята дъщеря.

Изведнъж усетих нещо да се надига в мен. Някаква магия, но мрачна и могъща. Идваше от двамата тийнейджъри в групата. Те бяха единствените, които не се усмихваха, а момчето, което ми изглеждаше някак странно познато, гледаше право към мен.

Внезапно осъзнах причината и положих всички усилия да не ахна.

Те бяха демони.

Загледах се в демоните, които безмълвно се взираха в мен. Предполагаше се, че с баща ми сме единствените демони, така че как…

Порази ме внезапно ужасяващо прозрение. По дяволите, да не би тези деца да са ми брат и сестра? Да не би баща ми да ме е довлякъл чак дотук, за да разиграваме някаква откачена версия на Брейди Бънч?

— Какво е това? — възкликнах, като имах предвид демоните.

— Това е главната квартира на Съвета.

Чух как зад мен Кал въздъхна, сякаш беше задържал дъха си под напрежение дълго време. Една русокоса жена пристъпи и протегна ръка към мен.

— София, толкова сме развълнувани, че ще бъдеш с нас това лято. Аз съм Лара.

Хванах ръката й, макар почти да не откъсвах очи от демоните. Те си шепнеха нещо един на друг.

— Лара е член на Съвета и моя заместничка, така да се каже — обясни баща ми.

Тя все още не пускаше ръката ми.

— Чувала съм толкова много за теб. И от баща ти, и от Анастасия.

— Г-жа Касноф?

О, Боже! Ако тази жена си е набавяла клюки за Софи Мерсер от нея, много съм изненадана, че ме посреща с ръкостискане, а не с екзорсизъм.

— Лара и Анастасия са сестри — обади се баща ми.

— Аха — отвърнах аз, опитвайки се да смеля информацията. Изведнъж ми хрумна нещо. — Мислех, че главната квартира на Съвета е в Лондон.

Дълбока линия се появи между веждите на Лара.

— Така е, но поради някои непредвидени обстоятелства се наложи да се преместим за лятото.

Сега, след като знаех, че е сестра на г-жа Касноф, лесно виждах и чувах приликата. Запитах се дали демоните не са непредвидените обстоятелства или цялата работа е още по-объркана.

Не бих се изненадала.

— Нали каза, че ще ходим в къщата на твои приятели? Защо не спомена, че ме водиш тук? — прошепнах на баща ми.

— Защото, ако ти бях казал, нямаше да се съгласиш да дойдеш — отвърна той.

С периферното си зрение забелязах как демоните се отделиха от групата и влязоха в къщата. Момичето ми хвърли продължителен поглед, преди да се шмугне вътре.

— Софи, това са членовете на Съвета — каза баща ми, привличайки вниманието ми отново върху групата пред нас.

— Само толкова? — чух Кал да прошепва зад мен и да си призная аз също бях изненадана.

През цялото време съм си мислела, че Съветът е огромна група от магически същества, които носят черни роби или нещо подобно.

Не знам дали защото чу коментара на Кал, или прочете въпросителните ни изражения, но баща ми се впусна в обяснения:

— По принцип Съветът има дванайсет членове, но в момента само петима от нас са в Торн.

— Къде са… — започна Джена, но беше прекъсната от мъжа, който пристъпи напред. Беше по-възрастен от баща ми и бялата му коса светеше, огряна от ярките слънчеви лъчи.

— Аз съм Кристофър — представи се той с плътен и непознат акцент. — За мен е удоволствие да се запознаем, София.

Очите му бяха леденосини, но определено си личеше, че е зооморф. Чувствах го.

Докато се питах дали се превръща в хъски, се обърнах към следващия от групата. Беше висок над два метра и крилете му бяха черни, но погледнати под определен ъгъл, съдържаха всички цветове от зелено през розово до черно.

— Родерик — представи се той и ръката ми потъна в неговата.

Жената се казваше Елизабет. Със сивата си коса и малки, кръгли очила напомняше на нечия мила баба. Но когато стиснах ръката й, тя ме придърпа към себе си и подуши косата ми.