Рейчъл Хокинс - Демонично стъкло

За съжаление истината беше много по-сложна. И по-тъжна.

Почти бях стигнала до нашата врата, когато с периферното си зрение засякох някакво движение. В „Хеката“ имаше много духове, така че всички бяхме свикнали по някой и друг да се появява ей така от нищото. Но щом забелязах кой е духът, замръзнах на място.

Дори и като дух, Елодия все още беше красива. Червената й коса се спускаше на вълни около лицето й, а кожата й бе прозрачна. Много е несправедливо, че трябва да прекара цяла вечност, облечена само с училищната си униформа, но тя беше в състояние да накара дори тази дреха да изглежда секси.

В момента правеше това, с което, изглежда, всички духове се занимават — витаеше наоколо с объркано изражение. Духовете всъщност не са част от нашия свят, но не са и в отвъдния, така че са просто… заклещени.

Често срещам духа на Елодия и винаги, когато го видя, ме обзема тъга. Смъртта й беше по нейна вина. Тя и сборището й бяха възкресили демон с надеждата да го подчинят и да използват силите му. Дори са пожертвали живота на Холи за целта. Но въпреки това Елодия все пак ми предаде последните си магически сили. Без тях никога нямаше да съм в състояние да убия Алис.

И така, Елодия се носеше покрай мен с търсещ поглед и крака, които не докосваха земята.

Изглеждаше странно, че някой, толкова жизнен като нея, може да се превърне в такъв блед и тъжен дух, който вечно да витае около мястото, на което е загинал.

— Иска ми се да можеше да отидеш там, където би трябвало да са мъртвите — прошепнах.

Духът спря, обърна се и се загледа в мен.

Сърцето ми заседна в гърлото.

Това беше невъзможно. Духовете не могат да ни виждат или чуват. Точно затова трябваше да се досетя, че Алис не е дух, за какъвто се представяше. Но сега Елодия гледаше право в мен, а изражението й вече не бе блуждаещо, а изразяваше досада, примесена с презрение.

Начинът, по който винаги ме гледаше приживе.

— Елодия? — едва прошепнах, но в пълната тишина думите ми прозвучаха оглушително.

Тя продължи да ме гледа, но не отвърна нищо.

— Можеш ли да ме чуеш? — попитах малко по-силно този път.

Отново мълчание. И тогава за моя изненада тя кимна леко.

— Соф?

Вратата на стаята ми се отвори и отвътре се показа Джена.

— С кого говориш?

Погледнах отново към Елодия, но тя беше изчезнала.

— С никого — отвърнах, като се опитах да не звуча раздразнено.

Джена не бе виновна, че ме прекъсна точно насред разговора с дух, който изобщо не би трябвало да може да комуникира.

— Къде беше? — попита Джена, щом се тръшнах на леглото си. — Притеснявах се за теб.

— Имах много дълъг следобед — отвърнах, преди да започна разказа си за случилото се в кабинета на Касноф.

За разлика от Кал Джена имаше много въпроси и разговорът ни се проточи. Пропуснах да спомена каквото и да било за годежа ми с Кал. Джена и без това му беше голяма почитателка. Не исках да й давам още поводи да ме агитира.

Когато приключих с разказването, бях толкова уморена, че нямах сили дори да сляза за вечеря, а обикновено това бе любимото ми време от деня.

— Англия — въздъхна Джена. — Колко ли ще е яко?

Закрих очите си е ръка.

— Честно, Джена, нямам представа.

Тя ме замери с една от възглавниците си.

— Ще бъде изключително яко. И много ти благодаря.

— За какво?

— За това, че ще мога и аз да дойда. Мислех си, че ще искаш да останеш насаме с баща си.

— Шегуваш ли се? Ти беше моето условие в сделката. Без Джена в никаква Англия не отивам.

Тя се усмихна и поклати глава, така че бретонът й падна над едното око.

— Не съм сигурна, че този остров е достатъчно голям и за двете ни. Дали ще използваме някакво готино магическо средство, за да стигнем дотам? Магически портал или заклинание за придвижване?

— Съжалявам — отвърнах, налагайки си да се изправя, за да се преоблека. Униформата ми все още беше кална и мокра. Ще имам нужда от поне половин час в банята, преди да си легна. — Питах баща ми. Ще пътуваме със самолет.

Лицето на Джена посърна.

— Това е толкова… типично за хората.

— Виж го от хубавата му страна. Ще пътуваме с частен самолет, така че по-скоро е типично само за много богатите хора.

Това донякъде я ободри и докато слизахме за вечеря, обсъждахме гардероба си за лятото.

Но щом си взехме ядене и седнахме на обичайната си маса, лицето на Джена стана сериозно.

— Софи — започна тя.

— Какво?

Тя ровеше в чинията си и явно се чудеше как да го каже.

— И Арчър е в Англия.