Рейчъл Хокинс - Демонично стъкло

— Ужасно ще ми липсваш, но баща ти има право. — В очите й напираха сълзи, но тя примига няколко пъти и продължи: — Мисля, че трябва да отидеш.

— Благодаря ти, Грейс — каза баща ми тихо.

— Добре тогава. Ще дойда. Но искам да взема и Джена.

Тя също нямаше къде да отиде през лятото. А ми се искаше да имам поне една приятелка със себе си, докато приемам своята демоничност, или каквото там ще правя.

— Добре — отвърна баща ми без никакво колебание.

Това определено ме изненада, но се опитах да изглеждам безгрижна.

— Това ми напомня — обърна се той към г-жа Касноф — дали ще е проблем да вземем с нас и Александър Калахан?

— Кой пък е този Александър Калахан? — учудих се. — А, ясно. Кал.

Беше ми много странно да мисля за него като за Александър. Звучеше някак официално. Кал му пасваше много по-добре.

— Разбира се — отвърна тя делово. — Сигурна съм, че ще се справим и без него за няколко месеца. Без лечителските му способности ще се наложи да инвестираме в повече бинтове.

— Защо искаш да вземеш и Кал? — попитах.

Пръстите на баща ми отново нервно затършуваха из джобовете на сакото.

— Най-вече за неща, свързани със Съвета. Александър има уникална дарба, така че искам да го подложим на няколко изследвания.

Не ми хареса това обяснение, а нещо ми подсказваше, че и на Кал няма да му допадне.

— А и вие двамата ще имате възможност да се опознаете по-добре — завърши баща ми.

Някакво предчувствие започна да се прокрадва в мен.

— С Кал се познаваме достатъчно добре. Защо искаш да се опознаваме още по-добре?

— Защото… — Баща ми най-сетне ме погледна в очите. — Защото сте сгодени.

Отне ми половин час да намеря Кал. Това всъщност беше добре, защото имах достатъчно време да измисля какво да му кажа, различно от нецензурните думи, напиращи в устата ми.

Има много откачени неща при вещиците, но най-загубеното без съмнение са тези уговорени годежи. Когато една вещица навърши тринайсет, родителите й я сгодяват за вещер, който й подхожда според силата на магическите способности и семейните връзки. Цялата работа е толкова средновековна.

Докато обикалях училищния двор, пред очите ми непрекъснато беше сцената с Кал и баща ми, които седяха в огромна стая на луксозни кожени столове, а по стените бяха окачени глави на мъртви животни. Двамата небрежно пушеха пури, докато баща ми подписваше сделката, според която вече принадлежах на Кал. Сигурно после са си стиснали ръцете доволно.

Е, не че никой от тях е точно такъв тип, но все пак.

Намерих Кал в къщичката за градински инструменти. Лечителският му талант беше особено силен по отношение на растенията и като връхлетях, той бе надвесил ръце над една оклюмала азалия.

Той примижа срещу лъчите на следобедното слънце, които грееха точно зад мен.

— Знаеше ли, че съм ти годеница? — попитах настойчиво.

Кал измърмори нещо под носа и се обърна пак към растението.

— Знаеше ли? — попитах отново, макар отговорът да ми беше пределно ясен.

— Да — отвърна той най-после.

Останах така, очаквайки да каже още нещо, но напразно.

— Е, просто да знаеш, че няма да се омъжа за теб — заявих аз. — Смятам това с уговорените женитби за отвратително и варварско.

— Добре.

До вратата имаше саксия с пръст, загребах една шепа и я метнах към него. Той вдигна ръка и тя замръзна във въздуха, а после бавно се понесе обратно към саксията.

— Просто не мога да повярвам, че си знаел и не си ми казал нищо — рекох и седнах върху един голям чувал.

— Не виждах смисъл да го правя.

— Какво искаш да кажеш?

Той избърса ръцете си в панталона и се обърна към мен. Тениската му беше полепнала по изпотените му гърди по начин, който би могъл да ме заинтригува, ако не му бях толкова ядосана. Както винаги изглеждаше по-скоро като футболна звезда, отколкото като вещер.

Лицето му беше безизразно, но това е нормално за него, Кал винаги е държал картите твърде близо до себе си.

— Означава, че ти не си израснала в магическо семейство, така че ми бе ясно, че ще го сметнеш за… как го нарече?

— Отвратително и варварско.

— Именно. Така че какъв смисъл има да ти го казвам и само да те настройвам враждебно?

— Не съм враждебна — възразих.

Той хвърли многозначителен поглед върху саксията, а аз завъртях очи.

— Добре, така да е, но ти бях бясна, задето не си ми казал, а не заради това, че сме… сгодени. Боже, не мога дори да го изрека. Звучи толкова ненормално.