Рейчъл Хокинс - Демонично стъкло

Мама въздъхна:

— Добре, радвам се, че си жива и здрава, но, моля те, кажи на баща си да ми се обади при първа възможност.

Обещах, че ще го направя, но щом затворих телефона, изведнъж ме обзе изтощение. Не ми се занимаваше с драма между родители на фона на всичко, което ми беше на главата.

Бях в Англия. С баща си. В някаква адски голяма къща, която също така го раздава главна квартира на Съвета, както и дом за още двама демони. А на всичкото отгоре все още не можех да се отърся от онова странно чувство, че няма да се върна повече в „Хеката“.

Да не говорим, че бившата ми любов се мотае някъде наоколо и се занимава предимно с убиване на чудовища като мен.

Определено ще ми трябва една хубава дрямка, преди да се заема с всички тези неща.

Тръшнах се на леглото. Може и никога да не е принадлежало на някой херцог, но като че ли беше пълно с перца от бебета ангелчета. Събух обувките си и се мушнах между хладните чаршафи. Всичко ухаеше приятно на слънце и зелена трева. Реших да поспя поне час, преди да отида да говоря с баща си. А може би после трябваше да попитам Лара дали има карта или поне GPS на къщата.

Затворих очи и заспах, чудейки се защо името Торн ми звучеше толкова познато.

В следващия момент някой ме разтърсваше и крещеше в ухото ми. Изправих се напълно дезориентирана, а сърцето ми бе заседнало в гърлото.

— Софи?

Джена седеше на леглото до мен с ококорени очи.

— Какво се е случило? — попитах с дрезгав глас. Стаята беше много по-мрачна, отколкото когато заспивах, и в първия миг си помислих, че съм в „Хеката“.

— Сигурно си имала кошмари, защото викаше. Всъщност направо крещеше.

Е, това вече бе странно. И неловко. Никога не съм имала кошмари, дори и след всичко, което се случи миналия срок. Опитах се да си спомня какво съм сънувала, но главата ми сякаш бе натъпкана с памук. Помнех единствено, че бягах, че се страхувах от… нещо. Странно, гърлото също ме болеше, все едно съм крещяла. Освен това имах същото предчувствие за съдбовност, както на ферибота, когато напускахме остров Грималкин, а и някакво странно усещане в ноздрите си.

Пушек.

Поех си дълбоко дъх, но дори свежият аромат на чаршафите ми не успя да отстрани натрапчивата миризма на дим.

Опитах се да се усмихна.

— Добре съм. Само някакъв глупав сън.

Джена не изглеждаше особено убедена.

— За какво се отнасяше?

— Не си спомням. Тичах. Имаше пожар или нещо подобно.

Тя отметна розовия си кичур.

— Не звучи чак толкова зле.

— Не беше. Но чувството… — Изведнъж потрепнах, като си спомних онова особено чувство за загуба. — Сякаш бях уплашена, но преди всичко — тъжна. Много повече от тъжна. Съсипана. — Въздъхнах и се облегнах. — Изпитах нещо подобно, когато си тръгвахме от „Хеката“. Някакво суперсилно предчувствие, че никога няма да се върнем там. Поне не и тримата заедно.

Това, което най-много харесвам у Джена, е, че тя не се шокира лесно. Може би това е една от характеристиките на вампирите, а може и да си е била такава още преди да се промени.

Както и да е, тя не се впечатли особено от вероятността да съм се смахнала внезапно. Просто хапеше кутрето си със замислено изражение известно време, а после попита:

— Демоните имат ли способност да виждат бъдещето?

— Откъде мога да знам? Единственият демон, когото съм срещала, е Алис. И единственото, което правеше за разлика от обикновените вещици, беше да пие кръв. А това не е кой знае колко впечатляващо. Нищо лично.

— Спокойно. Е, значи може да питаш баща си. Нали това е смисълът на тази ваканция? Да разбереш какво е да си демон.

Изсумтях раздразнено и Джена бързо смени темата:

— Така, значи си сънувала някакъв пожар и си имала предчувствието, че ще умрем, докато сме в Англия.

— Благодаря ти, Джена, сега се чувствам толкова по-добре.

Тя не ми обърна внимание.

— Може би това не значи нищо. Понякога сънищата са си просто сънища.

— Да — съгласих се аз. — Може би си права.

— А ако това е единственото странно нещо, което се е случило напоследък, тогава защо не… — Тя забеляза изражението ми. — Това не е единственото странно нещо, което се е случило напоследък, нали?

В този момент просто ми се искаше да се плъзна обратно под завивката и да се скрия. Но все пак разказах на Джена за Елодия.

Изглежда, това беше единственото, което бе в състояние да я изненада.

— Тя е гледала в теб? Все едно… все едно те вижда? — Кимнах и Джена веднага взе думата отново: — Какво каза г-жа Касноф?