Рейчъл Хокинс - Демонично стъкло

Джена сви рамене.

— Да, но това не може да ме спаси от загубване. Не искам да се разхождам из тази призрачна къща за вечни времена.

— Абатство Торн не е призрачна къща — възразих. „Хеката“ е. Това място е просто… особено.

— Огромно е — промълви тя с ококорени очи. — Не помниш ли какво каза Лара? Трийсет и една кухни. Само кухни, разбираш ли, Соф?

Усетих колко съм гладна.

— Чудя се в коя ли от тях се приготвя вечерята в момента.

Станахме и тръгнахме по коридора. Имаше няколко светнати лампи, но все пак бе мрачно.

— Не мога да си представя, че в тази огромна къща е живяло само едно семейство — казах.

— Това дори не е била единствената резиденция на фамилията Торн — отвърна Джена, сякаш цитираше някоя книга. — Имали са имение в Лондон, замък в Северна Шотландия и ловна къща в Йоркшир. За съжаление след Втората световна война са загубили почти цялото си имущество и през 1951 година са били принудени да продадат всичко. Останало им е само абатството. То и до днес принадлежи на фамилията Торн.

— Боже! Откъде знаеш всичко това?

Джена ме погледна леко наперено.

— Казах ти. Ти спа поне три часа и на мен ми доскуча. На долния етаж има умопомрачителна библиотека и в нея е пълно с книги за историята на имението. Тук са ставали някои невероятни неща. Например онези големи статуи във фоайето са поръчани от Филип Торн през 1783 година, след като жена му се е самоубила, като се е хвърлила от стълбището.

— Страхотия.

Имаше нещо, което не ми излизаше от ума. Името Торн ми бе адски познато. Знаех, че съм го чувала някъде и преди, но къде? И защо ми се струваше, че беше нещо важно?

Докато вървяхме, Джена продължи да ми разказва за историята на имението.

— О, прочетох и нещо хубаво. В края на трийсетте години в абатство Торн се е помещавало девическо училище.

Една камбанка започна да бие в главата ми.

— Наистина ли?

— Да. По време на бомбардировките се е наложило момичетата да бъдат евакуирани от Лондон. Семейство Торн решили, че момичетата ще им създадат най-малко проблеми, и приели девическото училище в дома си.

И изведнъж ми просветна. Досетих се къде съм чувала това име.

Стомахът ми се сви.

— О, боже мой!

— Не е чак толкова интересно — озадачи се Джена, но аз поклатих глава.

— Не, не заради това. В книгата имаше ли снимка на момичетата?

— Да, мисля, че видях няколко.

Усещах как кръвта пулсира във вените ми.

— Трябва да видя тази книга. Колкото се може по-скоро.

Джена ме хвана за ръка и тръгнахме към библиотеката.

— Оставих я на прозореца. Предполагам, че още си стои там.

Минахме покрай безброй затворени врати и няколко пъти се объркахме къде да влезем, преди да открием точното място. Както и останалата част от къщата, библиотеката беше невероятна. И огромна.

Замръзнах на прага. Не съм сигурна дали през целия си живот съм виждала толкова много книги. Лавица до лавица, изпълваха цялото помещение. В края имаше вита стълба, която водеше към втория етаж, на който книгите бяха дори още повече.

Имаше няколко ниски диванчета и настолни лампи, които хвърляха мека светлина. Огромните прозорци в другия край на помещението гледаха към реката и пускаха вътре последните слънчеви лъчи.

Книгата не беше до прозореца.

— Гадост — въздъхна Джена. — Сигурна съм, че я оставих тук преди не повече от двайсет минути.

— А спомняш ли си къде я намери? Може някой да е дошъл и да я е върнал на мястото й.

Тя прехапа устни.

— Да, май помня. Беше на горния етаж, точно до онзи странен сандък.

Качих се с нея по стълбите.

— В какъв смисъл странен?

— Ще видиш. И бях близо до някаква картина, на която имаше един тип на кон…

Виждах, че се затруднява да си спомни на кой рафт точно е била книгата. Долу книгите бяха подредени по лавици на стените и подът бе свободен. Тук обаче имаше поне трийсет етажерки, борещи се за място. Някои от тях бяха толкова близо една до друга, че трябваше да се завъртя настрани, за да мога да мина между тях.

— Аха! — възкликна Джена някъде вляво от мен.

Намерих я изправена на пръсти, да претърсва една етажерка, поставена точно до картина, на която някакъв тип яздеше кон. Помислих си, че изглежда твърде навъсен за човек, издокаран с такова наметало.

Джена беше също толкова навъсена.

— Няма я тук — заяви. — Може би ще трябва да потърсим отново долу.

Обзе ме отчаяние. Не бях много сигурна защо толкова искам да видя тази книга. Вече се бях досетила къде съм чувала името Торн и защо е толкова важно.