Рейчъл Хокинс - Демонично стъкло

Аз се размърдах нервно.

— Ами… аз всъщност още не съм й казала.

— Какво? Софи, трябва да й кажеш. Сигурно значи нещо, а предвид това, което стана с Алис… Виж, разбирам, че животът сред хората те е направил крайно недоверчива, но не трябва да имаш повече тайни от г-жа Касноф. Или от мен.

Отново ме обзе познатото чувство на вина. С Джена никога не бяхме говорили за това, но и двете знаехме, че ако бях казала на някого за Алис, Джена никога нямаше да бъде обвинена за атаките срещу Ана и Частън. И, разбира се, Елодия можеше да е още жива.

— Ще й пиша утре. О, чакай малко. Мога да й се обадя, Лара ми даде мобилен телефон.

Джена се въодушеви:

— Наистина ли? Какъв е? Можем да си сваляме музика и… — Тя млъкна и поклати глава. — Не, не се опитвай да ме разсейваш с лъскави технологични дрънкулки, Софи Мерсер. Обещай, че ще й кажеш.

Вдигнах ръката си, както предполагах, че изглежда клетвата на скаутите. Или пък беше нещо от „Стар Трек“.

— Заклевам се тържествено да кажа на г-жа Касноф, че духът на Елодия ме гледаше. Ако не го направя, се заклевам да купя на Джена пони. Пони вампир.

Тя се постара да не избухне в смях, но истината е, че никой не може да устои на пони вампир.

Почувствах се около милион пъти по-добре и двете се засмяхме. Имаше хора, на които можех да се доверя. Хора, които заслужаваха да знаят какво се случва с мен.

Стана ми по-леко на душата и реших, че свърталище на демони или не, абатство Торн не е по-лошо място от което и да било друго, за да обърна страницата, да сменя плочата или каквито и други изрази да съществуват за започване отначало.

Приключих с тайните.

— Гадно е, че си имала такъв кошмар, но се радвам, че си будна. И без това исках да поговорим.

— За?

— Ами… знам ли. Може би за това как баща ти ни доведе в главната квартира на Съвета. — Изражението й някак омекна. — Струва ми се, че нещо в това те изплаши.

— Толкова ли беше очевидно?

— Не, но понеже съм вампир, имам способността да улавям дори и най-фините промени на емоционалната енергия.

Загледах я невярващо, а тя завъртя очи.

— Добре, ти пребледня и изглеждаше, сякаш ще се строполиш. За миг се уплаших да не вземеш да припаднеш. — Изведнъж лицето й се озари. — О, боже! Трябваше да припаднеш и Кал можеше да те хване и да те занесе на ръце по стълбите.

На последната част тя жестикулираше артистично.

— Много повече ми харесва, когато си сърдита и намръщена, Джена.

Тя продължи да се хили самодоволно и да се кълчи около леглото като четиригодишно момиченце, докато не се разсмях.

— Добре, де, признавам, че сцената, в която Кал ме носи на ръце по стълбите, изглежда… приятно.

— Нали? — въздъхна Джена щастливо. — А аз дори не харесвам момчета.

Изсумтях и се наведох да потърся гуменките си под леглото. Знаех, че може би трябваше да й кажа за годежа, но като че ли не бях готова да говоря за това, докато сама не си изясня как точно се чувствам.

— Не е само заради Съвета — казах. — Видя ли онези двамата?

— Да, тъмнокосото момиче и момчето, което приличаше на Арчър.

Изправих се рязко и си ударих главата в рамката на леглото.

— Какво? — попитах, докато масажирах удареното място.

— Ами онова момче. Много прилича на Арчър. Всъщност си помислих, че може би заради това пребледня.

Изправих се и се опитах да си спомня как изглеждаше момчето, без елемента на паника „О, боже, още един демон!“ да замъглява видимостта.

— Да — изрекох най-после. — Може да се каже, че изглежда като него. Висок, с тъмна коса, самодоволен.

Стомахът ми се сви нервно и ми се прииска Джена да не беше споменавала Арчър.

— Както и да е — казах, докато си обувах обувките. — Не това ми направи впечатление. Той е демон. Всъщност и двамата са.

Джена ме гледаше със зяпнала уста.

— Няма начин! Мислех, че ти и баща ти сте единствените в целия свят.

— И аз. Затова пребледнях.

— И какво според теб правят тук?

— Нямам представа.

Замълчахме замислено, а накрая Джена се обади:

— Е, сигурно са някакви некадърни демони. Сигурна съм, че ти и баща ти сте по-кадърни в демонските умения.

Не можах да сдържа усмивката си.

— Джена, как е възможно да си толкова готина?

— Това е още едно от специалните ми вампирски умения — засмя се тя.

После седна до мен на леглото.

— А сега да тръгваме. Докато ти вземаше епичната си дрямка, аз се поразходих наоколо, но ме достраша да ходя кой знае колко далече сама.

— Достраша те? Нали разбираш, че можеш да си похапнеш от всяко нещо, което се разхожда наоколо?