Рейчъл Хокинс - Демонично стъкло

Лара изглеждаше засегната.

— Това легло е принадлежало на третия херцог на Корнуол.

— Страхотно е — промълви Кал, а гласът му се чуваше леко заглъхнал. Той вдигна палец, от което двете с Джена се разсмяхме още повече.

Лара ни поведе по тесен коридор. Отвори една врата и за мен не остана никакво съмнение, че тази стая е подготвена специално за Джена. Имаше розови пердета, розови мебели, дори кувертюрата на леглото бе розова. Стаята гледаше към малка цветна градина. Ветрецът, който нахлуваше през отворения прозорец, носеше аромата на свежи цветя. Трябва да призная, че бях впечатлена. И леко изненадана.

— Невероятна е — каза Джена.

Бе усмихната, но лицето й изглеждаше пребледняло и се досетих, че не се е хранила, откакто напуснахме „Хеката“. Сигурно Лара си е помислила същото, защото влезе в стаята и отвори един шкаф. В него имаше хладилен минибар с пакетчета кръв.

— Нулева отрицателна — обясни тя, посочвайки към кръвта, сякаш Джена току-що е спечелила наградата в телевизионно шоу. — Казаха ми, че това е любимата ти.

Очите на Джена бяха потъмнели и тя облиза устни.

— Така е — отвърна с плътен глас.

— В такъв случай ще те оставим насаме — каза нежно Лара и ме хвана за ръка. — Стаята на Софи е в края на коридора.

— Чудесно — отвърна Джена, без да откъсва поглед от кръвта.

— Ще се видим по-късно — казах и си тръгнах.

Джена затвори вратата, а после, предполагам, се е нахвърлила на кръвта.

— За теб сме подготвили една много специална стая — нервно изрече Лара. — Надявам се, че ще ти хареса.

Тя отвори една врата на няколко метра от стаята на Джена.

В първия момент можех само да стоя на прага и да се взирам в захлас. Стаята не бе просто специална, беше поразителна.

Прозорците се простираха от тавана до пода и гледаха към друга цветна градина, по-голяма от тази на Джена. В средата й малък фонтан пръскаше водни капки наоколо. Пердетата бяха от бял сатен с нежни флорални мотиви в свежозелено. Стените бяха бели, също украсени със зелени тревисти стволове като джунгла, прекъсвана на места от ярки цветя.

Леглото бе снежнобяло с фин копринен балдахин. Имаше канапе и два стола, покрити с бледозелено кадифе, както и библиотека с няколко от любимите ми книги, а на нощното шкафче стоеше снимка на майка ми.

— Страхотно — възкликнах и Лара се усмихна самодоволно.

— Много се радвам, че ти харесва — отвърна. — Искам да се чувстваш възможно най-комфортно.

— Справили сте се страхотно — казах.

Стаите на Джена и Кал бяха наистина хубави, но за моята се бе престарала. Сигурно е искала да впечатли шефа си.

Изведнъж осъзнах, че може да ми се подмазва, защото един ден аз щях да й бъда шеф. Единственото, което ми се искаше в този момент, бе да легна и да заспя. Но преди това трябваше да се обадя на мама, за да й кажа, че съм пристигнала и че всичко е наред.

— Има ли телефон тук? — попитах Лара.

Тя извади мобилен телефон от джоба си и ми го подаде.

— Баща ти ми каза да ти го дам. Неговият номер е с код едно, а на майка ти е две. Ако искаш да разговаряш с някого в „Хеката“, натисни три.

Загледах се в телефона. Мина почти цяла година, откакто за последен път бях виждала мобилен телефон. В „Хеката“ не бяха разрешени. Запитах се дали все още си спомням как се пише съобщение. Изведнъж Лара посочи едно от великолепните бюра и едва тогава забелязах лъскавия сребрист лаптоп върху него.

— Баща ти ти е направил и електронна поща, така че се чувствай свободна да я използваш.

Компютрите също бяха забранени в „Хеката“, поне за учениците. Г-жа Касноф имаше един в стаята си. Веднъж с Джена прекарахме много досаден час по Магическа еволюция и залагахме какъв може да е имейлът й. Джена предположи, че е нещо тъпо, например името й, а аз реших, че е вложила повече въображение и е избрала нещо по-засукано, например Лейди Вещица. Хванахме се на бас за десет долара. Предполагам, че сега ще мога да разбера.

— Ще те оставя да се обадиш на майка си — каза Лара и се насочи към вратата. — Но ако има още нещо, което искаш, ще се радвам да ми кажеш.

— Непременно — отвърнах, но бях твърде разсеяна.

Отворих вратата, която водеше към личната ми баня, и забелязах, че е поне три пъти по-голяма от цялата ми стая в „Хеката“.

Веднага щом Лара излезе от стаята, се обадих на мама. Като й казах, че сме в абатство Торн, моментално стана подозрителна.

— Завел те е там! Обясни ли защо?

— Ами… не. Мисля, че има нещо общо е идеята да приема своята съдба като бъдещ председател на Съвета и т.н. Нали разбираш, нещо като „Заведи демона си на първия му работен ден“.