Рейчъл Хокинс - Демонично стъкло

Яко. Поредният върколак.

Баща ми спомена нещо за разговор с тях по-късно и най-после влязохме вътре.

Щом прекрачихме фоайето, Джена ахна. Сигурно и аз бих реагирала така, ако вниманието ми не бе погълнато от запознанствата преди малко и от присъствието на двамата демони.

Изглеждаше, сякаш можеш да го гледаш цяла вечност и пак няма да видиш всичко. В „Хеката“ също беше изумително, но нямаше нищо общо с това. Черно-белият мраморен под бе толкова лъскав, че веднага изпитах облекчение, задето не съм с пола. Бях едва ли не заслепена от златото, което покриваше почти всяка повърхност. И тук имаше вити стълби, но бяха много по-големи и покрити с червен килим, който изглеждаше като разлята кръв.

Таванът бе със стенописи, но не успях да разбера какво изобразяваха. По общия му вид виждах, че е нещо, свързано с насилие и трагедия. Останалите картини наоколо изобразяваха много подобни сцени — мъже със свирепи лица, насочили мечове срещу ридаещи жени, битки, в които очите на конете бяха изпълнени с ужас.

Потръпнах. Дори през юни не е възможно да ти е топло на място като това. А може би настръхнах заради всичката магия, събрана на едно място. Сякаш заклинанията в продължение на петстотин години се бяха пропили наоколо.

— Има статуи — каза Джена. — В коридора.

Две бронзови статуи на жени, покрити с воали, пазеха огромното стълбище, където се бяха струпали няколко души. Те до един носеха черни униформи и имаха почти еднакви изкуствени усмивки на лицата си.

— Какво правят тези? — попита ме Джена.

— Нямам представа — отвърнах със замръзналата на лицето ми усмивка. — Обаче се опасявам, че се отнася за някакъв музикален номер.

— Това е нашата прислуга — обясни баща ми. — Можеш да се обърнеш към тях, ако имаш нужда от нещо. За тях ще е удоволствие да ти помогнат.

— О, така ли? — отвърнах едва-едва, а гласът ми отекна в огромната зала.

На върха на стълбището имаше огромна мраморна арка. Баща ми посочи към нея:

— Това е временният ни офис, но можем да отидем там по-късно. Сега мисля, че предпочитате да видите стаите си.

Дръпнах го леко за ръкава и се отдалечихме от другите.

— Всъщност най-много искам да разбера откъде се взеха другите демони. Те… те не са ми брат и сестра, нали?

Баща ми се ококори зад очилата си.

— Не! Мили боже, разбира се, че не. Ник и Дейзи са… можем да говорим за това друг път, но не, не са ни роднини.

— Тогава защо са тук?

Баща ми се намръщи и вдигна рамене.

— Защото нямат къде другаде да отидат, а това е най-безопасното място за тях.

В това имаше смисъл.

— Точно така. Защото ще можете да ги обезвредите, ако станат супердемонични в някой момент.

Баща ми поклати глава:

— Не, Софи. Имах предвид, че тук е безопасно за тях. Ник и Дейзи вече са преживели няколко опита за покушение.

Той дори не ми даде време да реагирам на тази информация, а помаха на Лара. Токчетата й тракаха по мраморния под, докато се приближаваше към нас.

— Софи, Лара е приготвила най-добрите стаи за теб и спътниците ти. Защо не отидете да ги разгледате? Ще говорим по-късно.

Това очевидно не беше предложение, така че свих рамене и тръгнах.

Лара ни поведе по дълъг каменен коридор, който стигаше до мрачна и тясна отсечка. Докато минавахме през нея, не можех да се освободя от усещането, че се движа в гробница.

Лара използваше момента да ни обстрелва със статистика, която изобщо не слушах. И без това звучеше невероятно.

Половин милион кубични метра жизнено пространство, повече от триста стаи, трийсет и една от които — кухни. Деветдесет и осем бани. Триста петдесет и девет прозореца. Две хиляди четиристотин седемдесет и шест лампи.

Джена клатеше невярващо глава. Стигнахме на четвъртия етаж, където се намираха нашите стаи. Първа беше стаята на Кал и Джена избухна в смях, когато надникна зад рамото му. Това нямаше как да му пасва по-малко. Може да се каже, че покривката на леглото и завесите в някакъв смисъл бяха подходящи за мъжка стая, но не и златистата мебелировка. Да не говорим за пухкавия балдахин на леглото.

— О, Кал — започнах, възвръщайки самообладанието си за пръв път, откакто бяхме пристигнали. — Тук ще можеш да правиш страхотни спящи партита. Всички момичета ще ти завиждат.

Кал ми се усмихна и за миг ми се стори, че част от напрежението между нас се стопи.

— Не е толкова зле — каза той.

После се тръшна на леглото и потъна в морето от пухкави завивки и меки възглавнички, а на мен не ми оставаше друго, освен да се засмея.