Рейчъл Хокинс - Демонично стъкло

— Естествено, Г-н Атертън. Аз… ще отида да видя какво прави Кал.

— Отлична идея — отвърна баща ми, а после ми подаде ръка. — Е, тръгваме ли?

Стигнахме до входната врата, минавайки покрай една от прислужниците. Тя почистваше праха от мраморна масичка във фоайето, но вместо да използва четка с пера или почистващ препарат, държеше ръцете си над повърхността. Прахът се завихряше леко нагоре и изчезваше. Изглеждаше ми толкова странно, колкото компютърът или мобилният телефон биха изглеждали навремето. В „Хеката“ никой не употребяваше магия за ежедневни цели. Г-жа Касноф със сигурност не би ни позволила да използваме способностите си, за да чистим прах.

С баща ми не си казахме нищо, докато не излязохме навън.

— Виж — започнах. — Съжалявам, че докоснах магическия шкаф или каквото е там. Въобще не бях наясно.

Той си пое дълбоко въздух, докато се разхождахме по чакъла.

— Великолепно. Можеш ли да помиришеш това, Софи?

— Ъ-ъ… кое?

— Лавандулата. В абатство Торн има лавандула във всяка възможна градина. Особено силно се усеща във вечери като тази.

Подуших въздуха. Беше прав, наистина ухаеше приятно, а и вечерта бе красива. Не бе нито прекалено горещо, нито твърде хладено. По ливадата пълзяха сенки. Сигурно би ми харесало много повече, ако не бях в дом, пълен с демони.

Продължихме да вървим мълчаливо. Отпуснах глава на рамото му и се престорихме, че не е бил в ролята на най-отсъстващия баща за последните шестнайсет години.

Минахме по каменния мост и се насочихме към малко възвишение. Спряхме на върха му и се обърнахме към къщата.

Баща ми имаше право, гледката беше изумителна. Сгушено в долината, абатство Торн бе окъпано в лъчите на залязващото слънце. В далечината сякаш гората бе обвила имението, давайки му подслон и защита. Искаше ми се да мисля за гледката като за красива, но при вида му не можех да не си представя колко различен би бил животът ми, ако Алис никога не беше идвала тук.

— Обикнах тази къща от първия миг, в който я зърнах — каза баща ми.

— Само да беше малко по-големичка — промълвих. — Нужни са ми поне петстотин стаи, за да не ме хване клаустрофобията, нали разбираш?

Опитът ми за шега не се получи, но баща ми въпреки това се усмихна.

— Надявах се да ти хареса. В някакъв смисъл това е нашето родно място. Искаш ли да ти разкажа историята?

Въпреки че устата ми бе пресъхнала, а коленете ми трепереха, се насилих да звуча безгрижно.

— Да, може.

— Всички от семейство Торн са били тъмни вещици и вещери. В продължение на стотици години са успявали да скрият истината за себе си от хората, като същевременно са използвали магическите си сили, за да увеличават богатствата и влиянието си. Били са много амбициозни и умни, но не и опасни. Поне не и до началото на войната.

— Коя война?

Той ме изгледа изненадано.

— Не си ли учила за войната в „Хеката“?

Замислих се за часовете си от изминалата учебна година, но трябва да призная, че през голяма част от времето мислех за други неща, например за Арчър, Джена и кой е тайнственият нападател на момичетата. Кой би ме упрекнал, че не съм внимавала особено в час?

— Може и да сме учили, просто не помня.

— През 1935 година избухва война между Окото на Бога и Обществото на магическите съзнания. Това е много мрачен момент в нашата история. Има хиляди жертви и от двете страни. — Той спря за момент, за да избърше очилата си с кърпичка. — По това време са останали само двама души от семейство Торн — Вирджиния и по-малкият й брат Хенри. Идеята за възкресяването на демон, който да им помогне във войната срещу Окото на Бога, е на Вирджиния. Никой до този момент не е успявал да извърши такова нещо, но тя все пак е решила да пробва. Отнело й е години, но в един момент най-сетне е намерила ритуала в някакъв много древен гримоар.

— Предполагам, че става дума за онзи, заключения в библиотеката?

— Да. Според свидетелствата на Съвета тя е искала да изпълни ритуала сама, но председателят на Съвета е отказал. Предположил е, че е по-добре да пробват с обикновен човек. За късмет на Вирджиния имала е много момичета на разположение заради приютените ученички от девическото училище, които по това време са били в абатство Торн.

Побиха ме тръпки.

— И тя е избрала Алис.

— Да.

— Но защо? Сам каза, че е имало много момичета. Как е избрала точно нея? Изтеглила е името й от шапка или нещо подобно?

— Честно казано, нямам представа, Софи. Винаги съм смятал, че причината е в бременността на Алис в този момент. Възможно е бебето да е било от Хенри… е, във всеки случай Вирджиния не е споделила това с никого, а след ритуала вече не е имала възможност.