Рейчъл Хокинс - Демонично стъкло

Той ме изгледа продължително, а на лицето му бе изписано напрежение.

— Софи, разбирам колебанието ти да приемеш същността, която си наследила, но е много важно да спреш да мислиш за демоните като за чудовища — той се протегна и хвана ръката ми. — Да спреш да мислиш за себе си като за чудовище.

Постарах се да звуча твърдо:

— Виж, разбрах, че се кефиш на цялата идея с демонизма, но видях как един демон уби моя приятелка. А г-жа Касноф ми каза, че майка ти изпаднала в подобно неконтролируемо състояние и убила баща ти. Така че не очаквай да повярвам, че да си демон е безобидно като малки котенца на слънчева светлина.

— Права си, не е. Но ако искаш да ме изслушаш и да научиш повече за това какво е да си демон, ще разбереш, че Очистването не е единственият ти шанс. Има начини за… фини настройки на уменията, които много намаляват шансовете да нараниш някого.

— Намаляват ги? Но не ги премахват, нали?

Баща ми поклати глава.

— Явно съм тръгнал по грешния път. — Звучеше отчаян. — Искам просто да разбереш, че… Софи, имаш ли някаква представа какво би било да минеш през Очистването? Ако предположим, че оцелееш, разбира се.

Имах. Може да звучи странно, но едно от първите неща, за които си помислих, е, че ще изглеждам като Ванди. Покрита с виолетови татуировки, дори по лицето. Няма да ми е лесно да обясня това в света на хората, но се надявам, че оправдание от рода на „прекарах луда ваканция“ би свършило работа.

Казах го на баща ми, а той отвърна:

— Не съм сигурен, че наистина разбираш какво точно се случва на този ритуал. Не е само това, че няма да можеш да правиш магии. Той разрушава жизненоважна част от теб. Очистването прониква в кръвта ти, изтръгва нещо, което е голяма част от теб, както например цветът на очите ти. Ти си родена да бъдеш демон, Софи, и затова душата и тялото ти ще се борят, за да те запазят такава. Може би до смърт.

Няма какво да отвърнеш на такава реч. Продължих да го гледам, докато той най-сетне не въздъхна.

— Ти си уморена, а всичко това ти дойде твърде много като за първа вечер тук. Ще те разбера, ако искаш да прекратим разговора.

— Не, не е това — възразих, но той продължи. Започнах да забелязвам, че това е много типичен и много дразнещ негов навик.

— Може би след като се наспиш добре, ще си много по-склонна да се вслушаш в нещата, които искам да ти кажа. — Той си погледна часовника. — А сега, ако ме извиниш, трябваше да се срещна с Лара преди петнайсет минути. Предполагам, че ще се ориентираш по пътя обратно към къщата.

— Тя е точно пред мен, така че сигурно ще се справя — промърморих, но баща ми вече слизаше по хълма.

Доста дълго останах така, обгърната от мрака, и наблюдавах абатство Торн, опитвайки се да осмисля всичко, което баща ми току-що ми каза. Бяха минали поне десет минути, когато осъзнах, че не съм го питала нищо за момичето и момчето демони и какво правят тук. Или как са се появили. Най-сетне се изправих, изтупах дънките си и се отправих към къщата.

По пътя си мислех за нещата, които баща ми сподели. Имах силите си от едва три-четири години, но те бяха част от мен. За първи път си признах, че мисълта за изтръгване на магията от тялото ми и може би умиране ме ужасяваше адски.

Но се страхувах да изживея живота си като тиктакаща бомба, независимо какво твърдеше баща ми за „фините настройки“. Докато имам магически сили, избухването винаги ще бъде една много реалистична възможност. В някакъв смисъл самото ми съществуване се бе превърнало в световен проблем.

Никъде не срещнах баща си, когато се прибрах в къщата, затова реших да се кача в стаята си. Преди да изляза, умирах от глад, но този разговор уби апетита ми. И макар да бях спала дълго следобед, нямах търпение да си взема горещ душ и да си легна.

Когато се върнах в стаята си, забелязах, че леглото ми е оправено. Зачудих се дали е дело на прислугата, или на някакво заклинание за подреждане.

Изведнъж забелязах снимката, поставена на възглавницата. Зачудих се дали баща ми я е оставил. Протегнах се да я взема, а ръцете ми трепереха. Беше черно-бяла снимка на група момичета, направена в градината на Торн. Половината бяха прави, а другата половина бяха клекнали пред тях, придърпали срамежливо полите си. Алис бе на първия ред. Загледах се за дълго в лицето й. Някак си ми беше много по-лесно да мисля за нея като за демон, обсебил тялото на прабаба ми. Много по-трудно бе да приема, че душата й все още си е била в тялото, когато прерязах гърлото й с меча от демонично стъкло.