Рейчъл Хокинс: В плен на магията

— Софи — измърмори предупредително мама.

Айслин обаче само ме изгледа проницателно, с лека усмивка на устните.

— Определено е устата — каза и погледът й се насочи към майка ми. — Сигурно го е наследила от него. Ти винаги си била тиха и кротка.

Погледнах объркана майка си, но тя все още се взираше в Айслин Бранник. Лицето й бе много бледо.

— Трябва да сте долу след пет минути — отсече Айслин и се приближи към леглото. — Семейно събрание.

Отпих предпазливо от топлата течност. Вкусът й бе по-неприятен от вида, но веднага щом преглътнах, почувствах как болката в черепа ми отслабва. Затворих очи и се облегнах на възглавницата.

— А ние защо сме ви? — зачудих се. — Не можете ли просто да… да се разберете по браннишки, без нас?

В стаята настъпи потискащо мълчание. Отворих очи и установих, че мама и Айслин се гледат напрегнато.

— Тя не знае, така ли? — запита най-сетне Айслин.

В гърдите ми се надигна вихрушка от емоции: ужас, гняв. Не исках да се занимавам с това. Не бях готова да се изправя срещу него, не още.

Но когато мама се обърна към мен, разбрах. Видях страха и тъгата, изписани на лицето й, видях как стиска одеялото. И проумях, че независимо дали имам желание да се изправям точно сега срещу фактите, причината за присъствието й тук е съвсем проста.

— Мамо? — попитах въпреки това.

Отговорът обаче дойде от Айслин:

— Майка ти е Бранник, София. А това значи, че и ти си една от нас.

Когато вратата се затвори след Айслин, мама зарови лице в дланите си и въздъхна, потрепервайки. Надигнах чашата и я изпих до дъно. Веднага се почувствах по-добре. Не само болката в главата ми отслабна, а направо живнах, макар в устата си да имах вкус на борова кора.

Това обаче не бе проблем. Така можех да се съсредоточа върху нещо друго, вместо върху факта, че на практика всичко в живота ми е било една голяма лъжа. Или върху не по-малко неприятната мисъл, че някак съм „изгубила“ седемнайсет дена. Или върху това, че в тялото ми има призрак.

Джена ми липсваше, при това толкова силно, че бе почти като физическа болка. Исках да я хвана за ръката, да чуя някоя от типичните й забележки, след която ситуацията щеше да изглежда смешна, а не ужасна.

И Арчър би ми свършил работа. Той сигурно щеше да вдигне вежда по онзи едновременно дразнещ и секси начин и да пусне някоя мръсна шега за това как Елодия ме е обладала.

Или пък Кал. Той нямаше да каже нищо, но самото му присъствие щеше да ме успокои и да ме накара да се почувствам по-добре. И татко…

— Софи! — повика ме мама и ме изтръгна от унеса ми. — Не знам… не знам дори откъде да започна.

Вгледа се в лицето ми. Очите й бяха зачервени.

— Исках да ти кажа… толкова пъти се канех, но всичко бе така… объркано. Мразиш ли ме сега, като научи?

Поех си дълбоко въздух:

— Разбира се, че не! Не че съм особено очарована… запазвам си правото да се разсърдя и ядосам по-нататък. Но сега… Мамо, сега съм толкова щастлива да те видя, че не ми пука дори да си нинджа от бъдещето, изпратена да унищожава пухкави котенца и дъги!

Тя се засмя леко задавено.

— Толкова ми липсваше, Соф!

Прегърнахме се и опрях лице в ключицата й.

— Само че искам да ми разправиш всичко — добавих приглушено. — Цялата история, без да спестяваш абсолютно нищо.

— Разбира се. След като поговорим с Айслин.

Отдръпнах се и се намръщих:

— Добре, а тя каква ти е? Да не сте братовчедки?

— Сестри сме.

Зяпнах я.

— Чакай малко, искаш да кажеш, че си съвсем истинска Бранник? Ама ти дори нямаш червена коса!

Мама стана от леглото и вдигна на кок косата си, която досега носеше на конска опашка.

— Не си ли чувала за боя за коса, Соф? Хайде да вървим. Айслин и без това е в лошо настроение.

— Да, това го схванах — промърморих, отметнах завивката и се изправих.

Излязохме от спалнята на една слабо осветена площадка. На този етаж имаше само още една стая, а аз изведнъж си спомних абатство Торн и всичките му коридори и помещения. Все още ми бе трудно да повярвам, че такава грамадна къща просто… я няма.

Тръгнахме по тясно стълбище, което свършваше с ниска арка. Минахме под нея и се озовахме в друга сумрачна стая. Тия хора да не би да мразеха светлината?

Забелязах древен зелен хладилник и кръгла дървена маса, поставена пред прозорец със зацапани стъкла. Въздухът бе изпълнен с аромат на кафе, на плота имаше недояден сандвич, но кухнята бе празна.

— Сигурно са във военната зала — подхвърли мама сякаш на себе си.