Рейчъл Хокинс - В плен на магията

Или поне каква бях преди.

Опитах се да я изгледам като истинска принцеса демон. Оказа се трудна работа, понеже косата ми падаше в очите и ми пречеше, а носът ми течеше.

— Как се казваш? — попитах.

Тя не отделяше поглед от мен, но ръцете й неспокойно пълзяха по земята. Без съмнение търсеше ножа.

— Изи.

Вдигнах и двете си вежди. С подобно име трудно можеш да уплашиш когото и да било.

Изи вероятно изтълкува съвсем правилно изражението ми, защото се намръщи.

— Казвам се Изолда Бранник, дъщеря на Айслин, дъщеря на Фиона, дъщеря на…

— Да, да, ясно — дъщери на куп страховити и свирепи дами. Схванах.

Прокарах длан по лицето си. Очите ми смъдяха, сякаш бяха пълни с пясък. Имах чувството, че през целия си живот не съм била толкова изтощена. Главата ми като че бе натъпкана с цимент и дори сърцето ми биеше бавно и уморено. Освен това не ми даваше мира мисълта, че пропускам нещо важно.

Изхвърлих я временно от ума си и отново насочих вниманието си към Изи.

— Търся Грейс Мерсер.

Достатъчно бе да произнеса името на майка си на глас и в гърлото ми заседна грамадна болезнена буца. Примигнах и добавих:

— Казаха ми, че ще бъде при Бранник, а наистина трябва да я открия.

И да я прегърна, да се сгуша в нея и да плача около хиляда години, продължих наум.

— При нас няма никаква Грейс Мерсер — поклати глава Изи.

Все едно ме удари.

— Не, тук трябва да е! — викнах аз.

Образът на момичето пред мен се замъгли, започна да потрепва и осъзнах, че го гледам през пелена от сълзи.

— Кал каза, че е при Бранник — настоях аз, но после гласът ми се прекърши.

Изи изпъна гръб.

— Е, който и да е Кал, сбъркал е. Всички в базата „Бранник“ носят фамилия Бранник.

Да открия майка си — това беше единственото нещо, което ме интересуваше от мига, в който Кал се обърна и хукна към горящото абатство Торн. Защото ако успеех да намеря мама, всичко щеше да се оправи. Щях да намеря и останалите — баща си, Джена, Арчър и Кал.

Заля ме вълна от скръб и изтощение. Ако майка ми не бе при Бранник, влизането ми във вражеската територия бе абсолютно безсмислено. Бях без магически способности. Без родители. Без приятели.

В този момент ме изкуши идеята просто да захвърля меча и да легна на земята. Щях да се почувствам по-добре, а пък ако наистина бях изгубила всичко… на кого му пукаше какво щеше да ми направи това дребно, склонно към насилие момиче?

Веднага обаче отхвърлих тази мисъл. Не бях преживяла нападението на демони, схватката с таласъми и експлозията на демонично стъкло само за да ме убие някаква червенокоса хлапачка. Щях да оцелея, независимо дали майка ми бе тук, или не.

Стиснах дръжката толкова силно, че металът се вряза в кожата ми. Болеше, но това бе хубаво, защото вероятно щеше да ми попречи да припадна. Което пък нямаше да позволи на Изи да ме изкорми… или каквото там правеха Бранник с демоните.

С бившите демони. Абе, карай!

— Значи си имате база, а? — подхвърлих, докато се опитвах да приведа мозъка си в действие. — Това е… яко. Обзалагам се, че имате бункери и бодлива тел.

Изи направи физиономия и възкликна нещо, което можеше да се тълкува като потвърждение.

— Хм, добре. Та, значи, тая база — къде точно…

Не довърших изречението, защото земята под краката ми започна да се люлее. Да не би пък аз да се клатех наляво-надясно? И дали наоколо притъмняваше, защото светлината на фенерчето отслабваше, или просто очите отказваха да ми служат?

— Не, не — няма да припадна!

— Ъ-ъ… какво?

— Това на глас ли го казах?

Изи бавно се изправи на крака:

— Хич не изглеждаш добре.

Щях да я изгледам свирепо, ако очите ми не бяха заети с по-важни задачи (като например да се крепят на мястото си). Чух тракане, толкова силно, че главата ми започна да се тресе. После осъзнах, че това са собствените ми зъби.

Страхотно. Изпадах в шок. И то точно в най-неподходящия момент.

Колената ми се подгънаха и се наложи да сграбча още по-силно дръжката на меча, за да не падна. Това е мечът на Арчър, казах си. Не можеш да припаднеш, защото трябва да го откриеш и да му помогнеш…

Обаче вече бе прекалено късно. Спусках се към земята, а Изи се бе обърнала и търсеше ножа си.

Изведнъж забелязах някакво бледо сияние, което идваше иззад гърба ми. Обърнах се объркана назад. Предполагах, че още някоя Бранник се е включила в лова. После през тялото ми премина мощен импулс, все едно ме хвана ток. Веднага го разпознах.

Магия.

Стоях напълно неподвижна, без да разбирам какво става. Да не би способностите ми… Не. Каквато и да бе магията в тялото ми, не бе моята. Моите сили винаги тръгваха от долу, от краката ми, избликваха от земята. Тази магия бе лека и хладна и сякаш се разпростираше откъм главата ми. Все едно отгоре ми се стелеше сняг.