Рейчъл Хокинс - В плен на магията

Мама въздъхна и ме прегърна по-здраво.

— О, Соф — прошепна съвсем тихичко. — Дори не знам откъде да започна.

— Като за начало защо не ми кажеш къде сме?

— В базата на Бранник.

След тези думи си припомних всичко. Изи, меча, Елодия, която превърна тялото ми в смъртоносна кукла на конци.

Елодия? — повиках я наум. Тук ли си още?

Отговор обаче не последва. В момента само аз обитавах главата си. И като заговорихме за нея…

— Какво се случи?

— Финли — това е по-голямата сестра на Изи — отиде да я търси. Изи каза, че си я нападнала с магия. Мислех, че вече нямаш магически сили…

— Нямам — отвърнах. — Само че… Ще ти обясня по-късно. Та значи, Финли ме е цапардосала по главата с нещо, така ли? С какво, с бейзболна бухалка? С някой ТИР?

— С фенерче — обясни майка ми и внимателно раздели косата над цицината на главата ми, която сигурно беше с размера на баскетболна топка.

Известно време и двете мълчахме, макар да бяхме наясно какъв ще е следващият ми въпрос: Защо, по дяволите, майка ми — която през целия си живот странеше от всичко, свързано с магията — бе избрала да прекара лятото с банда ловци на чудовища?

Нещо обаче ми подсказваше, че отговорът й ще бъде „Сложно е за обяснение“. А когато все пак получех такова, нямаше да ми хареса. Затова, макар да умирах от желание да науча причината за идването й тук, реших да оставим това за по-късно. Най-добре за момент, когато мозъкът ми не се опитва да изскочи от черепа.

— Беше горещо — казах. Разговорът за времето е най-подходящ, когато искаш да избегнеш сложни и неприятни теми. — Навън, тоест. Къде по-точно се намира тая база?

— В Тенеси — отговори мама.

— А-ха, значи… Тенеси ли?!

Отдръпнах се назад и седнах, за да я виждам по-добре.

— Използвах Итинериса да стигна от Англия дотук. Нали се сещаш, онзи магически портал… — започнах да обяснявам, но тя вече кимаше, явно знаеше за него. — Както и да е, тръгнах от абатство Тори през нощта и когато се озовах тук, още бе нощ. Не може да съм отишла толкова далеч!

Майка ми ме наблюдаваше много внимателно.

— Софи — каза ми и тонът й ме накара да изстина, — абатство Торн изгоря преди почти три седмици.

Зяпнах я неразбиращо:

— Това е невъзможно! Нали бях там. Бях там снощи…

Мама поклати глава, протегна се и сложи длан на бузата ми.

— Миличка, стават седемнайсет дни, откакто научихме какво е станало в Торн. Мислех, че… — Гласът й се прекърши. — Мислех, че са те заловили или си била убита. Когато Финли те донесе снощи, имах чувството, че е станало чудо.

Направо ми се зави свят.

Седемнайсет дни!

Спомних си как влязох в Итинериса, помнех смазващата и абсолютно неподвижна тъмнина в него. Но оттогава сякаш бяха изминали не повече от една-две минути, преди да се озова по гръб насред гората. Как така седемнайсет дни?!

После ми хрумна и друго:

— Щом е изминало толкова време, откакто абатството е изгоряло, трябва да сте чули нещо за татко. Или за Кал, за сестрите Касноф…

— Няма ги — намеси се някой от прага на стаята.

Рязко извърнах глава в тази посока и се намръщих. На касата на вратата се бе облегнала някаква жена, която държеше в ръка чаша, от която се вдигаше пара. Облечена бе в дънки и обикновена черна тениска, а червената й коса, малко по-тъмна от тази на Изи, бе сплетена на дълга плитка и преметната през рамото й.

— Изчезнали са от лицето на земята — продължи тя и влезе в стаята.

Усетих как тялото на майка ми се напряга.

— Джеймс Атертън, двамата млади магьосници, онези вещици Касноф и техният демон играчка — добави жената. — Смятахме, че и ти си изчезнала с тях, преди да се появиш тук и да се опиташ да убиеш дъщеря ми.

Досещах се, че жената е Айслин Бранник, но досещането е едно, а потвърждението — съвсем друго. Имах чувството, че сърцето ми е слязло в петите.

Прочистих гърло:

В своя защита мога само да кажа, че тя първа ми извади нож.

За моя изненада Айслин издаде дрезгав звук, който можеше да мине за смях.

— Изпий това — каза тя и ми подаде чашата.

— Ъ-ъ, не, няма да стане — отвърнах аз, вперила подозрително поглед в тъмнозелената течност, която миришеше на бор и пръст. Имайки предвид, че ми я подаваше майката на Изи, сигурно бе отровна.

Айслин обаче само сви рамене.

— Ами добре. На мен ми е все едно дали ще те боли главата.

— Всичко е наред — увери ме майка ми, без да сваля очи от Айслин. — Ще се почувстваш по-добре, ако го изпиеш.

— Как, като умра ли? — попитах. — Е, така главоболието ми наистина ще изчезне, ама умирането ми се струва твърде сериозен страничен ефект.