Кен Сколс - Песнопение

Новодошлата Уинтерия се обърна към Петронус и извади нож и пръстен изпод доспехите си. Той ги погледна и примигна. „Откъде ги е изровила?“, запита се.

Не ги беше виждал от деня, в който ги пусна на пода в палатката и отиде да измие ръце от кръвта на Сетберт.

— Познаваш ги, нали?

— Да — потвърди той.

Жената постави пръстена на масата.

— Казах, че животът на детето е в твои ръце. Вярваш ли ми?

Видя твърдо стиснатата челюст и решителността в очите й.

— Да. Вярвам.

— Тогава стани, Последни сине, вземи пръстена и се приготви да срещнеш отплатата.

Петронус се надигна, без да откъсва очи от детето, и хвана пръстена. Беше още кафяв от засъхналата кръв, която се ронеше, докато го нахлузваше на пръста си.

Заобиколи масата и застана пред жената. Тя му се усмихна.

— Свика този съвет да отсъди вината ти за смъртта на Сетберт, като крал на Уиндвир и Свещен взор на андрофрансинския орден. Аз те обвинявам в нещо повече, Петронус, Последни сине на П'Андро Уим. Обвинявам те в двехилядолетно богохулство и тероризиране. Обвинявам те в цареубийство и богоубийство. — Жената замълча и огледа останалите в стаята. — Обвинявам те в кражбата на дома ни и ограничаване на светлината.

Петронус погледна към бебето и отново впери очи в жената.

— И коя си ти, че отправяш тези обвинения?

— Аз съм заклет слуга на дома И'Зир, изпратен да подготви възкачването на Пурпурната императрица. Аз съм Уинтерия бат Мардик, кралица на избраните, и ще си върна дома.

— Не признавам властта ти — заяви Петронус и кимна към Уинтърс. — Кралицата на блатните Уинтерия бат Мардик седи ето там.

— Не е нужно да я признаваш. Властта ми идва от момента и от този нож. — Тя се усмихна. — Нещата не са каквито изглеждат. С малката ми сестра може и да споделяме едно име, но бъди сигурен, че тронът се полага на мен по рождено право.

Забеляза с периферното си зрение, че Джин Ли Там движи ръце в знаците на уимския език: „Не играй по свирката й. Трябва да има друг начин.“

Кимна, за да й покаже, че е видял съобщението, но нямаше намерение да сменя курса си. Жената държеше ножа по същия начин като него, скрит под робата, изчакваше точния момент. „Това е отплатата.“

— Какво искаш от мен?

Тя се усмихна.

— Искам да признаеш, Последни сине.

Петронус погледна към пеленачето.

— И ако го направя, детето няма да бъде наранено?

Жената се засмя.

— Каквото сториш, ще бъде за Иаков и за всички нас. — Ако не беше наясно какво става, щеше да реши, че от очите й струи любов. — Дори за себе си.

Очите й се присвиха. Изпита желание да побегне, а мехурът му настояваше да го изпразни. Спомни си къде стоеше той и къде Сетберт. Спомни си и погледа на надзорника, когато осъзна, че ножът е прерязал гърлото му. Изпита съжаление за цената, която бе поискал — и платил, — за да сложи край на ордена и обречената на миналото мечта.

Тогава бе постъпил правилно, както щеше да стори и сега.

— Признавам — каза Петронус. — Виновен съм.

Жената се усмихна.

Не мислеше, че ще усети ножа, но грешеше. Раздиране, последвано от внезапен студ в отвореното му гърло. Почувства, че коленете му поддават, и видя кръвта си.

„И така греховете на П'Андро Уим ще се стоварят върху чедата му.“

Видя как Есаров се надигна зад масата с разкривено от гняв лице. Ерлунд гледаше зашеметен, а шпионинът му бе в екстаз. Видя бебето, вдигнато като знаме, така че сянката му падаше върху Петронус.

„Вятър от кръв да пречисти; студено желязно острие да подкастри.“

Чу писъците на свидетелите, бълбукането на въздуха от раната и над всичко писъка на Обещаното дете, което заплака с огромна тъга.

Последният син на П'Андро Уим се усмихна на отплатата и прегърна светлината, която посягаше към него.

Джин Ли Там откъсна очи от потръпващия труп на Петронус, когато детето й изпищя. Емоциите от събитията през този ден най-сетне я пречупиха.

Всичко започна с птицата. Закъснелият отговор на Рае Ли Там бе пристигнал призори и капитанът на стражата го тикна в треперещите й ръце. Джин го прочете на светлината на огъня и се разплака.

Бележката беше кратка, но с почерка на сестра й и тройния код на Ли Там. „Няма лек. Скърбя с теб, сестро.“

Отвъд тези кратки думи нямаше никаква информация за Рудолфо, който липсваше от седмици. Продължаваше да му праща птици с надеждата, че някоя ще го открие. Явно не успяваха — или пък той не искаше да отговори.

Прибра бележката в джоба си и прекара деня, плачейки в шатрата, когато не председателстваше на съвета.