Кен Сколс - Песнопение

Джин Ли Там се намръщи.

— Вече я имаш.

Жената, която споделяше името на младата кралица, се поклони.

— Благодаря, велика майко! — Обърна се към останалите и повиши глас: — Спасяването на хората е трудна и болезнена работа. Родството трябва да се лекува. Трябва да се пуска кръв. Да се правят жертви. — Петронус видя как очите й се спряха на Мейров от Пилос. Гневът на кралицата го стресна, за момент си помисли, че ще скочи и ще нападне новодошлата с голи ръце. Разбира се, това щеше да е равносилно на самоубийство. Помнеше колко силен и свиреп бе кръвноомагьосаният нападател, а така наречената кралица на избраните сигурно разполагаше с десетки, а може би и стотици в близост до шатрата. Иначе нямаше да се появи така пред съвета.

Жената продължи.

— Вярвате, че сте се събрали тук, насред нашето опустошение, за да съдите Последния син на П'Андро Уим и да изслушате молбата за помощ на сестра ми. Но това не е вярно. Вие сте призовани тук, за да станете свидетели на милостта и величието на дома И'Зир и предстоящото идване на Пурпурната императрица.

Джин Ли Там присви очи.

— Говориш със загадки.

— Не! — отрече твърдо жената. — Говоря за пророчества и предопределеност, за тези, които имат уши да чуят. — Тя повиши глас: — И ще дойде време, и градът на П'Андро Уим ще се превърне в клада, а в нейната сянка ще се роди Обещаното дете, което ще подготви хората за възкачването на Пурпурната императрица и завръщането на дома И'Зир.

Думите бяха непознати на Петронус, но имаха древно звучене. Ритмиката и изразността им бяха подобни на другите, които бе чул наскоро. „И така греховете на П'Андро Уим ще се стоварят върху чедата му.“

Усмивката на жената стана по-топла, когато очите й се спряха на него.

— Последни сине, знаеш за какво говоря! Ти избра мястото и времето за отплатата, която чувстваше, че е надвиснала над теб от известно време. Така ли е?

„Да.“ Той усети, че кимва.

— Чувствах го! — промълви Петронус толкова тихо че само Есаров успя да го чуе. Франсинското му съзнание въртеше циферблатите на тази ключалка на Руфело, но по-дълбок глас шумеше като прилив: „Откъде знае?“

Петронус се огледа, за да види какво правят останалите. По повечето лица се четеше объркване и изненада. Джин Ли Там наблюдаваше внимателно така наречената Уинтерия и стражите в различните краища на шатрата. Зърна мигновеното раздвижване на ръце и пръсти, даващи заповед. Блатното момиче Уинтърс седеше опулено и зяпнало. Беше очевидно, че е не по-малко стъписана от останалите, но приликата между двете бе обезпокоителна. Срещна погледа на Игнацио, който се бе навел и шептеше на Ерлунд. Петронус разбра каква е била онази усмивка от преди двайсетина дни, в залата на съвета на делтата. „Той е част от това.“

Кралицата на избраните се приближи до масата му и плъзна пръсти по повърхността. Долови тежкия дъх на кръв, пепел и пръст от нея и охраната й.

— Времето на родството отмина. Сега е време за лекуване.

Отвън се чу глъчка. Сякаш хиляди гласове изкрещяха едновременно. Появи се уплашена млада жена с бебе в ръце. Зад нея вървеше старец с вдигнати ръце в екзалтиран пристъп на пророкуване. Около тях се завихри сняг от омагьосаните бойци, който образуваха невидима стена между детето и присъстващите на съвета.

Лисиас, генералът на Ерлунд, скочи напред и извика име, което остана нечуто заради глъчката в шатрата. Невидимите ръце го блъснаха назад. Най-силният вик долетя от предната част на помещението, където Джин Ли Там се бе озъбила с леден поглед.

— Пусни детето ми и ще те оставя жива!

Кралицата на избраните се засмя и Петронус усети тръпки по гръбнака си.

— В този случай не можеш да ми нареждаш, велика майко! Животът на момчето ти е в ръцете на Последния син на П'Андро Уим.

Джин Ли Там скочи от платформата, но бе спряна от невидимата стена. Омагьосаните ръце сграбчиха здраво крайниците й и тя започна да се дърпа и извива.

— Не се съпротивлявай, велика майко — обади се глас без тяло. — Държим те за твое добро.

Младата жена, която държеше Иаков, подсмърчаше и го стискаше здраво. Старецът посегна да й го вземе. Джин Ли Там изкрещя разгневено. Войниците й се спуснаха да помогнат, но бяха съборени от невидимия вятър. Пророкът вдигна бебето, така че всички да го видят.

— Слава на Обещаното дете!

Петронус го виждаше за пръв път. Бебето беше със сивкава кожа и по-дребно, отколкото трябваше. Очите му бяха плътно затворени заради светлината. Висеше безжизнено в ръцете на стареца и главичката му се полюшваше на една страна.