Кен Сколс - Песнопение

Неб усети нарастващо безпокойство и погледна към тъмния вход. Не чуваше и не помирисваше нищо. Насили се да влезе вътре.

— Не виждам нищо.

Мехослугата тръгна към отсрещната стена и Неб видя някакъв панел на смътната светлина от кехлибарените му очи.

— Осветлението не функционира.

Младежът излезе навън, за да приготви факла. Когато се върна, мехослугата бе изчезнал. Малката вратичка на отсрещната стена бе отворена и Неб влезе през нея. Внезапно му се зави свят, когато се озова на тясно стълбище над широко пространство. Някъде отдолу се чуваше тракане на метал в метал от спускането на мехослугата.

Миризмата не можеше да се сбърка. Пушек, пепел и изгоряла хартия. Неб усети как стомахът му се връзва на възел.

„Санкторум лукс не трябва да бъде защитен.“

Когато стигна до дъното, мехослугата го очакваше.

— Сгреших. В крайна сметка не си подранил, Водачо Небиос.

Масивното подземно помещение се простираше отвъд светлината на факлата. Миризмата на стар пушек беше силна и Неб знаеше, че това е само една от многото стаи. Беше сигурен, че всичките са в такова състояние: урни, съдържащи праха на светлината.

Отпусна се тежко на мръсния каменен под и изчака мислите му да се подредят. Възможно ли бе скритият враг, унищожил Уиндвир, да е стигнал и до това място? Не. Загадъчните думи на мехослугата продължаваха да се въртят в главата му.

— Значи е била тук? Библиотеката?

— Левга след левга — потвърди металният човек. — Копирана и пазена от мен и братята ми.

Неб си пое шумно дъх и го изпусна бавно. Усещаше как нещо стиска сърцето му. Тежестта му причиняваше главоболие и връщаше спомени за пламък, падащ от небето, и колона от пушек, закриваща слънцето.

— Унищожена заради един сън?

В началото мехослугата не отговори. Той се насочи към центъра на помещението и приседна тежко. Слабият му дрезгав глас беше пропит с тъга.

— Жертвана заради съня. Също като мен.

Неб присви очи.

— А ти как си жертван?

Мъката в гласа беше непоносима.

— Няма да участвам във Великия отговор. Отсъствието и промените в записите ме изключват. — Той се обърна към Неб. В кехлибарените му очи имаше ръждиви сълзи. — Не тъжа за мен, Водачо Небиос, защото се радвам, че ще върна съня. Не тъжа и че братята ми са ме изоставили; на тяхно място щях да сторя същото. Отговорът трябва да бъде даден. Скърбя, че толкова много от светлината бе изгубена, преди да чуем съня. Преди да ни научи, че Санкторум лукс е нещо повече от свитъци и книги от отминали епохи. Много по-възвишено призвание от това, за което ни създадоха господарите.

Загадъчните думи пресекнаха и Неб опита да ги разгадае, доколкото можеше.

— Къде са отишли останалите?

— Последвали са съня. И ти ще го последваш по пътя към дома. — Мехослугата отвори кухината на гърдите си и бръкна с дълги метални пръсти. — В моята памет ще откриеш пълен списък с унищоженото от моите братя.

Той започна да изважда метални пластини и оплетени жици, и да ги дърпа, сякаш бяха упорити плевели. Светлините му примигнаха и се замъглиха, а устата му се отвори и затвори.

Неб пристъпи напред. Мислеше, че трябва да стори нещо и да предотврати случващото се пред очите му.

— Как ще последвам съня?

Мехослугата вдигна поглед от пепелищата на изгорената библиотека.

— Последният код е първият ден от пристигането на Водача. Останалото ще откриеш в песента.

Ръцете му продължаваха да дърпат пластини и кабели и да ги разпиляват. Неб откри, че се просълзява, макар да не знаеше защо.

Металният човек се килна на една страна. Ръцете му се забавиха, но продължиха да дърпат вътрешности. Духалата свистяха леко, а очите му се бяха превърнали в светли точки по стъклената повърхност. От устата му излезе слаб звук и Неб се наведе напред. Шумът се засили, докато металният човек даваше последен напън на изкуствените си дробове.

Песнопението отекна със собствен живот сред гробницата на изгорените книги. Металният човек дръпна здраво, изтръгна последната си пластина и я побутна към Неб.

Медните жици се откачиха и музиката спря.

Младежът погледна към самоубилия се мехослуга, докато последното ехо от песента изчезваше, и усети извъртане и щракване дълбоко в себе си. Ключалката на Руфело на душата му се бе отворила към нещо, което не бе откривал досега. „Последният код е първият ден от пристигането на Водача.“

Беше дошъл тук да търси Санкторум лукс, но си тръгваше с друга цел. Знаеше, че може да прерови изпепелените останки на библиотеката, но реши да остави тази работа на други. Така или иначе нямаше да открият нищо тук.