Кен Сколс - Песнопение

Гледката почти го остави без дъх, въпреки че бе прекарал часове, пиейки вино и гледайки как мъчителите му вършат изкупителното си дело.

Рудолфо потисна ръмженето си и разхлаби съгледваческите ножове в каниите.

Не помнеше кога за последно е спал и откога е вързан на рамката. Имаше смътни спомени, че Рия го остави на кръвопускач с тъмна роба, който работеше с повече увереност, отколкото съчувствие. Влад копнееше за нейните ръце и острието, движещо се бавно и с любов…

„Не. Това не е любов. Това е извратена връзка между пленник и похитител — продукт на отчаяние и изкривени надежди.“ Но фантазията беше изкусителна.

„Ще изкова от болката си армия.“

Ала Влад Ли Там знаеше, че няма никаква армия. Бяха подкарали децата и внуците му в наглед безспирен поток. Вече не се отдаваха на мъченията, а действаха с машинна прецизност.

Усети нежна ръка на рамото си и дъхът му спря.

— Върнах се, Влад! — прошепна Рия.

Не каза нищо, но се извъртя достатъчно, за да види ходилата и началото на прасците й, които се подаваха под тънката роба.

Чу как пръстите й се мърдат над колекцията от ножове, преди да избере някой.

— Това е последната ни нощ — каза тя дрезгаво. — Тази нощ болката и страданието свършват и родството ти с дома И'Зир ще бъде излекувано. Готов ли си да приемеш знака на последния си господар?

Влад опита да отговори, но се чу само бълбукане. Боговете да са му на помощ, щеше да й каже точно това, което тя искаше да чуе. „Да. Само спрете. Пощадете каквото е останало от семейството ми и приключвайте с мен.“

Не успя да произнесе нищо разбираемо.

До ушите му достигнаха приглушени експлозии и острият звук на трета тревога. Извърна се и видя как момичето изпуска ножа и вдига глава с присвити очи. Тя трепна внезапно и отвори уста, но не каза нищо. Нисък и омагьосан глас зашепна дрезгаво. Влад го познаваше, ала не можеше да се сети откъде.

— Развържете го. Тъмното ви дело приключва тази нощ.

„Убий я! — искаше да замоли той невидимия натрапник. — Не говори, не преговаряй, просто забий ножа в бъбрека й и го развърти здраво.“ Но същевременно се надяваше тя да избяга, за да може някой ден отново да го учи нежно на любов и родство с острието си.

Влад Ли Там видя как момичето опитва да се съпротивлява, видя и капката кръв, която се показа на боядисания й врат.

— Развържете го веднага или ще добавя кръвта ти към останалата, пролята на това място!

Под тях се чуваха шумове от схватка. Нападателят махна длан от устата й.

— Освободете го — нареди Рия.

Влад Ли Там усети как рамката се изправя и как свалиха каишките и оковите му. Щом го развързаха, се строполи тежко на пода и изстена.

Гласът проговори отново.

— Там, можеш ли да станеш?

Внезапно разпозна гласа, макар да не можеше да повярва на ушите си. Намери името и го изграчи:

— Рудолфо?

Момичето затаи дъх от изненада.

— Рудолфо, Пастирът на светлината? Баща на Иаков, Обещаното дете?

— Да, аз съм — отвърна той горчиво.

Рия извика на останалите.

— Не го наранявайте. Знаем какво ще ни струва.

Влад събра сила и се отблъсна от пода с треперещи ръце. Надигна се някак, след което се подхлъзна и падна по очи в собствената си кръв. Изстена и изпълзя с мъка от лепкавата локва под рамката.

— Какво ще струва? — попита Рудолфо.

Момичето не отговори.

— Как изглежда? — продължи тя. — Обещаното дете? Розово ли е? Сияе ли от живот и здраве? Със сините очи на майка си и тъмните коси на баща си ли е? Смее ли се? Или е сиво и сбръчкано, и се мята като риба на сухо, борейки се за живота си?

Влад Ли Там чу изръмжаването на Рудолфо.

— Какво знаеш за сина ми, блатно момиче?

Тя се засмя и за неговите уши смехът й бе като музика.

— Идваш да търсиш спасение, но няма да го откриеш по пътя, който си избрал.

Рудолфо престана да й обръща внимание и повтори:

— Можеш ли да станеш?

Влад Ли Там събра сили и се надигна отново, успявайки да приседне. Момичето беше странно извито, защото Рудолфо я държеше отзад, а робата й бе отворена. Стражите стояха с ръце на ножовете си и местеха очи между Влад, Рия и затворените врати, зад които кипеше схватка.

Там напъна да се изправи, но краката му не издържаха и той отново се срина с треперещо тяло.

Вратите се отвориха с трясък и на наблюдателния балкон връхлетя ураган от насилие.

Усети как някой го хваща и прошепва в ухото му:

— Аз ще те нося, татко!

Беше вдигнат и прегърнат като дете от силни, сигурни ръце и внезапно заплака. Спазмите от мъка и облекчение разтърсваха тялото му, докато се държеше за врата на син, когото вече не разпознаваше. Преди да попадне на това място, различаваше децата си по гласа, миризмата, звука на стъпките им. Но сега надушваше само кръв, а ушите му кънтяха от предсмъртните поеми на падналите.