Робърт Джордан - Нова пролет (Прелюдия към Колелото на времето)

— Какви са вестите, Моарейн? И по-живо, моля. — О, беше на ръба, меко казано. Трябваше да знае, че Моарейн тутакси ще заговори, ако има нещо.

Моарейн тъкмо поднасяше чашата на Гитара, но преди да успее да отвърне, Пазителката скочи рязко и бутна масичката толкова силно, че мастилницата се преобърна и пръсна черна локвичка по лъскавия плот. Разтреперана, тя застана с вкочанени до хълбоците ръце, вторачена някъде над главата на Моарейн с облещени от ужас очи. Ужас беше — съвсем явен и неприкрит.

— Роден е отново! — извика Гитара. — Чувствам го! Дракона поема първия си дъх на склона на Драконовата планина! Той иде! Иде! Светлината да ни е на помощ! Светлината дано помогне на света! Лежи в снега и плаче като небесен гръм! Гори като слънцето!

При последната дума тя ахна, съвсем тихичко, и залитна в ръцете на Моарейн. Тя изтърва чашата с чая в опита си да я задържи, но не успя — много по-едрата Гитара събори и двете на килима. Моарейн можа само да се надигне на колене, прегърнала Пазителката, вместо да остане да лежи под нея.

След миг Тамра се озова при тях и коленичи, без да обръща внимание на мастилото, капещо от масата. Светлината на сайдар я беше обкръжила и тя вече запридаше нишка от Дух, Въздух и Вода. Стисна главата на Гитара в ръцете си и сплитът потъна в застиналото тяло. Но Вкопаването, използвано за преглед, не се превърна в Цяр. Моарейн се взря безпомощно в очите на Гитара и разбра защо. Беше се надявала, че някаква трошица живот е останала, нещо, за което да може да се хване Тамра. Цярът можеше да излекува болест, да заздрави всякаква рана. Ала не можеш да Изцериш смъртта. Мастилената локвичка по масата се беше разляла и беше съсипала всичко, което бе написала Пазителката. Колко странно какво забелязва човек в такива моменти.

— Не сега, Гитара — изпъшка тихо Тамра. Изтощена беше до кости. — Не и сега, когато най-много си ми нужна.

Очите й бавно се вдигнаха и уловиха погледа на Моарейн, а тя се сепна и се дръпна назад, все така на колене. За погледа на Тамра казваха, че можел камък да раздвижи, и в този момент Моарейн го вярваше. Погледът на Амирлин се извърна към Сюан, все така застанала до прозорците. Сюан беше затиснала устата си с две ръце, а чашата с чай, която беше държала, лежеше на килима в краката й. Тя също се дръпна уплашено от този поглед.

Очите на Моарейн се спряха на нейната чашка. „Добре поне, че чашите не се счупиха — помисли си. — Порцеланът на Морския народ е много скъп“. Ах, какви странни хитринки може да играе умът, когато не искаш да мислиш за нещо.

— И двете сте интелигентни — най-сетне заговори Тамра. — И не сте глухи, за съжаление. Знаете, че Гитара току-що Прорица. — В тона й се съдържаше в достатъчна степен въпрос, за да кимнат и двете и да отвърнат, че знаят. Тамра въздъхна, сякаш бе искала да чуе друг отговор.

Амирлин измъкна Гитара от ръцете на Моарейн, положи я леко на килима и приглади косата й. След малко издърпа широкия син шарф от раменете на Гитара, сгъна го грижливо и го положи върху лицето на Пазителката.

— С ваше позволение, Майко — изхриптя дрезгавият глас на Сюан, — ще пратя Елин да доведе слугинята на Пазителката, да направи необходимото.

— Стой! — сряза я Тамра. Железният й поглед прикова и двете. — Няма да казвате на никого за това. По никакъв повод. Ще лъжете, ако трябва. Дори пред Сестра. Гитара умря, без да проговори. Разбрахте ли ме?

Моарейн кимна треперливо и забеляза, че и Сюан направи същото. Все още не бяха Айез Седай — все още можеха да лъжат, а някои го правеха понякога, колкото и да се стараеха да се държат като пълни Сестри — но никога не беше очаквала, че ще й заповядат да го прави. Особено една Айез Седай. И никога — Амирлинския трон.

— Добре — промълви уморено Тамра. — Доведете… дежурната новачка, Елин ли беше? Доведете Елин при мен. Аз ще й кажа къде да намери слугинята на Гитара. — И щеше да се погрижи, явно, Елин нищо да не е чула през затворената врата. Иначе задачката щеше да се възложи на Сюан или на Моарейн. — Щом момичето влезе, двете можете да си тръгвате. И запомнете! Нито дума! На никого! — Наблягането беше повече от странно. На заповед на Амирлинския трон трябваше да се подчиниш като на клетва. Нямаше нужда да се набляга върху нищо.

„Исках да чуя Прорицание — помисли си Моарейн, докато правеше последния реверанс, преди да излезе, — и получих Прорицание за орис“. Много й се искаше в бъдеще повечко да внимава с това, което и се иска.