Робърт Джордан - Окото на света

— Омръзна ми да ме зяпат — изръмжа Мат.

Едва сега Ранд забеляза, че приятелят му е застанал до него и също се мръщи на гарвана. Двамата се спогледаха, после ръцете им едновременно се стрелнаха към земята за камък.

Камъните полетяха… и гарванът отстъпи встрани. Запокитените от младежите камъни само изсвириха в празното пространство, където допреди миг бе стояла птицата. Тя плесна веднъж с криле и отново вирна глава, фиксирайки ги с мъртвешки черното си око, без изобщо да се изплаши, без да дава някакъв признак, че изобщо нещо я е притеснило.

Ранд зяпна смаяно към странно държащата се птица и попита тихо:

— Виждал ли си някога гарван да прави такова нещо?

Мат поклати глава.

— Никога. Нито пък някоя друга птица.

— Противна птица — чу се мелодичен женски глас зад тях. — И в най-добри времена не трябва да й се вярва.

С пронизителен писък гарванът се понесе във въздуха толкова бясно, че две черни пера се отскубнаха и полетяха надолу.

Поразени, Ранд и Мат извиха вратове да проследят внезапния полет на птицата, понесла се над Моравата, към покритите с облаци Мъгливи планини, високо над Западния лес, докато не се превърна в черно петънце, изчезващо на запад.

Ранд се обърна към жената. Очите им се срещнаха. Младежът я зяпна безмълвно. Сигурно това беше лейди Моарейн. Тази жена представляваше всичко онова, което се съдържаше в описанията на Мат и Евин — и много повече.

Когато чу, че е нарекла Нинив дете, си беше представил, че е стара, но се оказа, че не е. Всъщност изобщо не можеше да определи възрастта й. Отначало му се стори, че е по-млада от Нинив, но колкото повече се взираше в нея, толкова повече се убеждаваше, че би трябвало да е по-възрастна. В големите й тъмни очи се долавяше зрялост, намек за познание и опит, каквито един млад човек не би могъл да притежава. За миг му се стори, че очите й са истински дълбоки вирове, които могат да го погълнат. Стана му ясно и защо Мат и Евин я бяха нарекли „дама от приказките на някой веселчун“. Притежаваше някаква изтънченост и достойнство, които го караха да се чувства неловко и вдървено. На ръст едва ли стигаше и до гърдите му, но осанката й беше такава, че този ръст изглеждаше съвсем подходящ и собствената му височина му се стори някак неуместна.

Изобщо тази дама не приличаше на никой от хората, които беше виждал. Бялата качулка на пелерината й обграждаше като в рамка лицето и тъмната й коса, спускаща се на меки къдрици. Ранд никога не беше виждал възрастна жена, чиято коса да не е сплетена на плитка. Всяка девойка в Две реки очакваше с нетърпение Женският кръг на селото да й каже, че е навършила пълнолетие и има право да сплете косата си. Дрехите й бяха не по-малко странни. Пелерината й беше от небесносиньо кадифе, бродирано по краищата с дебели сребърни нишки с листа, лозници и цветя. Роклята й леко проблясваше под пелерината, малко по-тъмно синя, извезана с кремаво. На врата й висеше верижка от масивно злато, друга златна верижка, по-нежна, пристягаше главата й, придържайки в средата на челото й бляскав син камък. Кръстът й беше пристегнат с широк колан от златни нишки, а на показалеца на лявата й ръка имаше пръстен, също златен, с формата на змия, захапала опашката си. Той определено не беше виждал подобен пръстен в живота си, въпреки че разпозна Великата змия, още по-древен символ на вечността дори от Колелото на Времето.

Евин беше казал, че дрехите й са по-разкошни от най-празничното облекло, и се оказа прав. Никой в Две реки не се обличаше така изящно. Никога.

— Добро утро, госпожо… ааа… лейди Моарейн — поздрави Ранд смутено.

— Добро утро, лейди Моарейн — повтори Мат малко по-уверено.

Тя се усмихна и Ранд мигом се замисли дали би могъл да й бъде полезен с нещо, каквото и да е, само да може да поостане малко повече край нея. Знаеше, че се усмихва и на двамата, но някак му се струваше, че усмивката й е предназначена за него. Наистина, сякаш пред очите му току-що бе оживяла някоя веселчунска приказка.

— Знаете името ми — отвърна дамата, видимо доволна. Сякаш не си даваше сметка, че появата й, колкото и да е кратка, ще се превърне в повод за приказки из селото за години напред! — Но трябва да ме наричате само Моарейн, не лейди. А вие как се казвате?

— Аз съм Евин Фингар, милейди — избърза Евин. — Аз им казах името ви. Затова го знаят. Чух го от устата на Лан, но не съм подслушвал. Никой като вас досега не е идвал в Емондово поле. В селото ни дойде и един веселчун, за Бел Тин. А довечера е Зимната нощ. Ще дойдете ли в нашата къща? Мама е изпекла ябълкови сладки.