Робърт Джордан - Окото на света

Щом Трам и Бран влязоха в хана, Ранд погледна приятеля си.

— Няма нужда да ми помагаш. Дав едва ли ще може да задържи язовеца много дълго.

— А, че защо не? — отвърна примирено Мат. — Както каза баща ти, колкото по-скоро разтоварим… Пък може и Егвийн да се появи. Да те гледам как си я зяпнал ще е не по-малко забавно, отколкото да пусна язовеца.

Докато Ранд и Мат разтоварваха каруцата, майстор ал-Вийр вече пълнеше от една бъчва две халби с най-добрия си кафяв ейл, собствено производство. Драскун, котаракът на странноприемницата, се беше настанил върху бъчвата, притворил очи и увил опашка около лапите си. Трам стоеше пред камината и тъпчеше дългата си лула с табак от лъскавата желязна кутия, която ханджията винаги държеше върху каменния перваз на огромната камина.

В този последен, напрегнат ден преди празника Ранд очакваше да завари всекидневната празна, като изключим Бран, баща му и котарака, но пред огнището на столовете с високи облегалки седяха още четирима членове на Селския съвет, в това число Кен, стиснали халби в ръце и с глави, обвити от дима на лулите. По изключение каменните маси бяха празни и всички книги на Бран стояха недокоснати на рафта срещу огнището. Мъжете не разговаряха, а току надничаха мълчаливо в халбите с ейл и почукваха нетърпеливо лули в зъбите си, в очакване Трам и Бран да се присъединят към тях.

Напоследък загрижеността не беше необичайно явление за Селския съвет, не и в Емондово поле, нито вероятно в Стражеви хълм или в Девенов просек. Сигурно и в Таренов сал беше същото, макар че кой ги знае какво точно мислеха хората от Таренов сал за каквото и да е.

Само двама от мъжете — Харал Люхан, ковачът, и Джон Тейн, мелничарят — си направиха труда да извърнат глави и да погледнат влезлите в помещението момчета. Макар че майстор Люхан все пак ги изгледа малко по-продължително. Ръцете на ковача бяха големи колкото краката на повечето мъже, с издути яки мускули. Той беше с дългата си кожена престилка, сякаш беше побързал да дойде за съвета направо от ковачницата. Той ги изгледа навъсено, после многозначително обърна глава и започна съсредоточено да тъпче с палец лулата си.

В същия момент Мат изрита Ранд по кокалчето и забърза към вратата в дъното на помещението. Ранд го последва.

— Какво правиш? — скара му се той, щом се озоваха в коридора към кухнята. — За малко да ми счупиш…

— Бягам от Люхан — отвърна Мат. — Май подозира, че… — И отведнъж млъкна, понеже от кухнята се показа госпожа ал-Вийр, цялата обгърната от миризмата на прясно опечен хляб.

Подносът в ръцете й беше отрупан със самуни с хрупкава кора, с които се беше прочула в цяло Емондово поле, а също с чинии, пълни с туршия и сирене. Храната напомни на Ранд, че от заранта е изял само един крайщник, преди да тръгнат от фермата, и стомахът му изкъркори издайнически.

Госпожа ал-Вийр, стройна жена с дълга, сплетена на дебела плитка вече посивяла коса, се усмихна майчински на двамата младежи.

— Ако сте гладни, вървете в кухнята. Сигурно сте гладни — момчетата винаги са гладни. Опекла съм и меденки.

Беше почти единствената омъжена жена в околността, която никога не се опитваше да се прави на сватовница на Трам. Майчинските й чувства към Ранд се изразяваха в някоя и друга топла усмивка и малка закуска всеки път, когато дойдеше в хана, но по същия начин се държеше и с всеки друг младеж от околността. Ако и да го поглеждаше от време на време, сякаш очакваше от него нещо повече, то това все пак се свеждаше само до погледи и нищо друго, за което той й беше дълбоко благодарен.

Без да изчака за отговор, тя се шмугна с подноса храна в общото помещение. Тутакси последва скърцане на столове и мъжете станаха на крака, посрещайки топлия хляб с радостни възклицания. Тя си беше най-добрата готвачка в Емондово поле и нямаше мъж в селото, който да не скочи нетърпеливо на крака при всяка възможност да седне на трапезата й.

— Меденки — облиза се Мат лакомо.

— После — сряза го Ранд. — Първо да си свършим работата.

Над стълбището към мазето, точно след вратата към кухнята, беше окачен фенер, още един хвърляше светло петно върху каменната стена, смекчавайки леко сумрака в по-далечните ъгли. По широките дървени рафтове край стените и на пода бяха подредени бурета с ракия и сайдер, а по-големите бъчви, някои с набити в тях чепове, бяха пълни с ейл и вино. Повечето бъчви с вино бяха надписани с тебешир собственоръчно от ал-Вийр, като показваха годината, в която е купено виното, кой амбулант го е доставил и в кой град е направено. Но всичкият ейл и всичката ракия бяха производство на селяни от Две реки и на самия Бран. Амбуланти, та дори и търговци докарваха понякога ракия или ейл отвън, но те никога не се оказваха по-добри от тукашните и при това струваха цяло състояние, а и никой не ги опитваше повече от веднъж.