Робърт Джордан - Окото на света

— Я ми кажи — попита Ранд, след като оставиха буретата на рафтовете, — какво си направил, че бягаш от майстор Люхан?

Мат вдигна рамене.

— Нищо особено. Казах на Ейдан ал-Каар и на двама от сополивите му приятели — Евин Фингар и Даг Коплин, — че някои фермери били видели кучета призраци, които дишат огън и тичат из горите. Да знаеш как се ококориха!

— И господин Люхан го е хванало яд само за това? — Ранд го изгледа недоверчиво.

— Не точно. — Мат поклати глава. — Виждаш ли, нацапах две от неговите кучета с тесто, че да побелеят. После ги пуснах до къщата на Даг. Откъде да знам, че ще побегнат обратно към дома си? Какво съм виновен? Ако госпожа Люхан не беше им отворила веднага вратата, нямаше да влязат. Не че съм искал нарочно къщата им да се оплеска с тесто. — Той се изкикоти. — И тя взела, че изгонила с метлата стария Люхан заедно с кучетата.

Ранд присви очи и се засмя.

— На твое място щеше да ме е повече страх от Алзбет Люхан, отколкото от ковача. Тя е не по-малко яка от него, пък и нравът й е много по-лют. Все пак, ако минаваш по-бързо покрай него, може и да не те забележи.

Изразът на Мат показа, че не смята шегата на Ранд за особено сполучлива.

Когато обаче пак минаха покрай мъжете, на Мат не му се наложи да бърза. Шестимата бяха събрали столовете си в кръг. Трам говореше тихо, останалите се бяха навели и го слушаха с такова внимание, че нямаше да им направи впечатление дори и в помещението да нахлуеше стадо овци. На Ранд му се дощя да се приближи и да подслуша какво си говорят, но Мат го дръпна за ръкава и го изгледа с толкова убийствен поглед, че той само въздъхна и го последва навън към каруцата.

При последното слизане в мазето завариха на горното стъпало поднос, отрупан с ухаещи меденки. Имаше и две халби и кана, пълна с топъл сайдер. Оставиха буретата на рафта и започнаха да лапат.

— А сега за веселчуна… — почна Ранд и отри трохите от устата си.

По стъпалата изтрополяха стъпки — беше Евин Фингар. Пухкавото му лице беше грейнало от нетърпение да им донесе новината.

— Дошли са странници! — После се сети нещо и изгледа Мат накриво. — Ония кучета призраци така и не ги видях, но разбрах, че някой е оплескал кучетата на майстор Люхан с тесто. Чух и че госпожа Люхан се е сетила кой може да е направил тази беля.

Годините, разделящи Ранд и Мат от Евин, който бе едва на четиринадесет, бяха повече от достатъчно, за да отрежат набързо приказките на хлапака. Но този път и двамата се спогледаха изненадано, след което заговориха в един глас.

— Къде са дошли? В селото ли? — попита Ранд. — Не в горите?

— Наметалото му черно ли е? — добави Мат. — Може ли да се види лицето му?

Евин изгледа нерешително първо единия, после другия, но Мат пристъпи заплашително към него и той заговори бързо.

— Разбира се, че му видях лицето. А наметалото му е зелено. Или може би сиво. Променя се. Сякаш се слива с цвета на всяко нещо, до което застане. Някой път не можеш да го забележиш, дори и да гледаш право в него, ако не се помръдне. А нейното е синьо, като небето, и десет пъти по-разкошно от най-празничната дреха, която съм виждал. И освен това е десет пъти по-красива от всяка жена, която съм виждал. Явно, че е някоя знатна дама, като в приказките.

— Какви ги приказваш? — възкликна Ранд.

— А бе аз щях да ти кажа — промърмори Мат, — но ти ме хвана да ти помагам — Той млъкна за миг, отвори очи и изгледа сърдито Евин. — Пристигнаха снощи — продължи Мат. — И взеха стаи тук, в хана. Видях ги когато дойдоха. А пък конете им, Ранд. Никога не съм виждал толкова високи и стройни коне. Сякаш могат да препускат цяла вечност, без да спират. Струва ми се, че той работи за нея.

— На служба е — намеси се Евин. — В приказките се казва „на служба“…

Мат продължи все едно че Евин не беше се обадил.

— Тъй или иначе, той я слуша. Изпълнява всичко, което тя каже. Само дето няма вид на ратай. Може би е войник. А как само носи меча си, сякаш направо е част от него, като ръка или крак. Пред него охранниците на търговците приличат на палета. А пък нея да видиш само, Ранд! Такава като нея не може и да си представи човек. Сякаш е излязла от някоя приказка на веселчун. Тя е като… като… — Младежът млъкна за миг и изгледа Евин кисело. — …като знатна дама — завърши той описанието си с въздишка.

— Но кои са те? — попита Ранд.

С изключение на търговците, които изкупуваха табак и вълна веднъж годишно, и на амбуланти, в Две реки никога не идваха чужденци — или почти никога. При това повечето търговци и амбуланти идваха по тези места от много време насам, така че всъщност можеше и да не се броят за странници. Просто външни хора. Е, преди пет години в Емордово поле бе пристигнал един истински чужденец, който търсеше убежище заради някаква неприятност, сполетяла го в Бейрлон, но не се задържа дълго.