Робърт Джордан - Сърцето на зимата

— Бас държиш значи? — измърмори Елейн. — И какво залагаш? Защото смятам да изпия ей това. — Посочи сребърната чашка на масичката. — И се обзалагам, че веднага ще заспя. Разбира се, ако наистина не си сложила още нещо в това и ако не се опитваш да ме изиграеш, за да го изпия… Е, разбира се, не би го направила. Какво, ще се обзаложим ли?

Победоносната усмивка на Нинив бавно се стопи и бузите й пламнаха.

— Хубава работа — рече Биргит и се изправи. Застана от другата страна на леглото с ръце на кръста и я изгледа осъдително. — Жената ти спестява разстройство, а ти се дърлиш с нея като глезена госпожица. Може би ако изпиеш тази чаша и легнеш да се наспиш, и забравиш за скитосването си из Света на сънищата тази нощ, ще реша, че си пораснала достатъчно, за да доверя живота ти на по-малко от сто души. Или трябва да ти стисна носа, за да те накарам да я изпиеш?

Да де. Елейн не очакваше, че ще го премълчи за дълго. По-малко от сто?

Авиенда рязко се извърна към Биргит още преди да е свършила и едва дочака последната дума да се излее от устата й.

— Нямаш право да й говориш така, Биргит Трахелион — заяви тя и се изпъна, за да се възползва докрай от по-високия си ръст, което не беше кой знае какво, като се имаха предвид високите токове на ботушите на Биргит, но с този шал, опънат на гърдите й, заприлича много повече на Мъдра, отколкото на чирачка. Лицата на някои от тях не изглеждаха много по-стари от нейното. — Ти си й Стражник. Питай Аан-аллейн как трябва да се държиш. Той е велик мъж, но изпълнява каквото му каже Нинив.

Аан-аллейн беше Лан, „Самотният мъж“. Историята му беше добре известна сред айилците и беше предмет на огромно възхищение.

Биргит я изгледа от глава до пети и си придаде небрежно отпусната поза, с което загуби няколкото пръста предимство в ръста от ботушите. Насмешливо ухилена, отвори уста явно готова да пукне балончето на Авиенда, стига да може. Обикновено успяваше. Но преди да изрече и дума, Нинив заговори тихо и много твърдо:

— О, я в името на Светлината престани, Биргит. Щом Елейн казва, че ще отиде, значи ще отиде. Дума повече да не съм чула от теб. — И й размаха пръст. — Иначе двете ще си поговорим насаме. По-късно.

Биргит я зяпна, а по стражническата връзка се изля много напрегната смес от раздразнение и безсилие. Накрая отново се смъкна на стола и си замърмори нещо под носа. Ако Елейн не я познаваше достатъчно добре, щеше да си помисли, че се цупи. Така и не можеше да разбере как го постига Нинив. Някога Нинив бе изпитвала много по-силно благоговение пред Биргит от Авиенда, но това се промени. Напълно. Сега Нинив кастреше Биргит със същата готовност като всеки друг. И по-успешно. „Та тя е жена като всяка друга — заяви веднъж Нинив. — Сама ми го каза и се уверих, че е права.“ Сякаш точно това обясняваше всичко. Биргит все пак си беше Биргит.

— Кесията ми? — подсети ги Елейн и не друга, а тъкмо Биргит отиде да й донесе извезаната със злато кожена кесия от гардеробната. Какво пък, на един Стражник се полагаше да върши такива неща, но Биргит винаги го правеше с коментар. Макар че връщането й май беше замислено като такъв. Поднесе кесията на Елейн с дълбок поклон. И се нацупи на Нинив и Авиенда. Елейн въздъхна. Не че трите жени се мразеха. Всъщност много добре си се разбираха, ако се пренебрегнеха дребните им недостатъци. Просто понякога се дърлеха.

Странно усуканият каменен пръстен, окачен на най-обикновена каишка, беше на дъното на кесийката под няколкото дребни монети от различни кралства и до копринената кърпичка с увитите в нея перца, които тя смяташе за най-голямото си съкровище. Външно поне тер-ангреалът изглеждаше каменен, целият на сини, червени и кафяви точици и жилки, но на допир беше твърд и хлъзгав като стомана, и по-тежък дори от стомана. Тя завърза каишката на шията си, намести пръстена между гърдите си, затегна здраво връзките и постави кесийката на масичката, а вместо нея взе сребърната чаша. Миришеше само на хубаво вино, но все пак тя вдигна вежда и се усмихна на Нинив.

— Аз ще си отида в стаята — заяви вдървено Нинив, надигна се от постелята и изгледа много сурово и Биргит, и Авиенда. Странно, но този ки’сайн на челото я правеше да изглежда още по-безкомпромисна. — А вие двете да стоите будни и да си отваряте очите! Докато не ги осигуриш онези жени край нея, все още е в опасност. А и след това. Надявам се, че няма да се налага да ви го напомням.

— Да не мислиш, че не го знам? — скочи възмутена Авиенда, а Биргит изръмжа: