Робърт Джордан - Сърцето на зимата

Паметта й изведнъж се върна и тя немощно седна в леглото, а завивките се смъкнаха до кръста й. Веднага ги надигна. Въздухът беше много студен по голата и лъснала от пот кожа. Риза дори не бяха й оставили, а колкото и да се мъчеше, не можеше да уподоби Авиенда в безразличието, с което се разсъбличаше пред други хора.

— Диелин — промълви тя с тревога и придърпа одеялата около себе си. Доста непохватно. Чувстваше се съвсем изцедена и замаяна. — И гвардеецът. Те…

— Мъжът не е получил и една драскотина — каза Нинив и пристъпи от трепкащите сенки, самата тя като сянка. Сложи длан на челото на Елейн и изръмжа доволно след като се увери, че не пари. — Диелин я Изцерих. Но ще й трябва време, докато си върне напълно силите. Много кръв загуби. Ти обаче се оправяш добре. Отначало си помислих, че ще те втресе. Става изведнъж, когато човек е много отслабнал.

— Даде ти билки, вместо да те Цери — каза кисело Биргит от един стол при другия край на леглото. В този сумрак приличаше на тумбеста грозна сянка.

— Нинив ал-Мийра е достатъчно разумна да прецени какво не може да прави — хладно заяви Авиенда. Виждаше се само част от бялата й блуза и проблясващото сребро малко по-далече, ниско до стената. Както обикновено, беше предпочела пода пред стола. — Разпозна вкуса на вилняк в чая и тъй като не знаеше как да запреде сплитовете си против него, не си позволи глупави рискове.

Нинив рязко изсумтя. Несъмнено колкото заради язвителността на Биргит, толкова и на „защитата“ на Авиенда. За второто май повече. Нали си беше Нинив, сигурно предпочиташе да не се обсъжда много какво не знае и какво не може. А и напоследък беше станала по-докачлива за Церенето от обикновено. Особено щом се разбра, че няколко Родственички вече я надминават в дарбата.

— Сама трябваше да го разпознаеш, Елейн — грубо я укори тя. — Във всеки случай зелениката и козият език може да те приспят, но за стомашни гърчове са отлични. Реших, че ще предпочетеш съня.

Елейн заизмъква кожените грейки изпод завивките и започна да ги пуска на килима, за да не я изпекат. Тръпки я побиха. Няколкото дни, след като Ронде Макура бе изляла в гърлата на двете отварата от корен на вилняк, бяха изтекли толкова мъчително, че се мъчеше да ги забрави. Каквито и билки да й беше дала Нинив, не се чувстваше по-отпаднала, отколкото можеше да й го причини вилнякът. Реши, че може и да върви, стига да не се наложи да върви дълго. А и мисълта й беше ясна. През двукрилите прозорци се процеждаше смътна лунна светлина. Сигурно беше след полунощ.

Тя отново прегърна Извора и преля четири нишки Огън, за да запали първия светилник, след това — втория. След доскорошния сумрак пламъците им, отразени в лъскавите огледала, осветиха ярко стаята и Биргит отначало вдигна ръка, за да си заслони очите. Капитан-генералското палто наистина й отиваше — щеше безкрайно да впечатли търговците.

— Все още не бива да преливаш — скара й се Нинив и примижа от внезапната светлина. Беше си в същата синя рокля с дълбокото деколте и с шала с жълтите ресни, заметнат на лактите й. — Най-добре ще е няколко дни пълен отдих, с колкото може повече сън. — Изгледа намръщено хвърлените на пода грейки. — И трябва да останеш на топло. По-добре е да се избегне треската, отколкото да се Цери.

— Смятам, че Диелин днес доказа верността си — каза Елейн и намести възглавниците зад гърба си, за да може да седне удобно, облегната на таблата на леглото, а Нинив вдигна ръце ядосана. На една от масичките до леглото беше поставен малък сребърен поднос със сребърна чаша, пълна с тъмно вино. Елейн я удостои с бърз и недоверчив поглед. — При това го доказа по най-тежкия начин. Смятам, че имам тох към нея, Авиенда.

Авиенда сви рамене. Веднага след пристигането им в Кемлин тя се беше върнала към айилското си облекло с припряност, която почти будеше смях. Заряза всякакви коприни и ги смени с блузите алгоде и широките вълнени поли, сякаш влагоземският лукс изведнъж я бе уплашил. С тъмния шал, вързан на кръста й, и черната сгъната кърпа, която придържаше назад дългата й коса, беше самият образец за чирачка на Мъдрите, въпреки че единственият й накит бе сребърната огърлица с изкусно изкованите дискчета, дар от Егвийн. Елейн така и не разбра какво толкова я бе накарало да избърза. Мелайне и другите бяха склонни да не я закачат и да я оставят да си я кара, както си знае, докато носеше влагоземски дрехи, но сега отново я стиснаха здраво в ръцете си, също като новачка в ръцете на Айез Седай. Единствената причина да й позволяват да се задържа в двореца — както и в града, впрочем — беше, че двете с Елейн са първосестри.