Робърт Джордан - Сърцето на зимата

И излезе. Тя се зачуди дали да го смята за човек от своя лагер. Управлението на Кемлин без чиновници беше невъзможно, да не говорим за цял Андор, а властта на Първия чиновник можеше да постави на колене всяка кралица, ако не внимава. Комплиментът и декларацията за вярност бяха две съвсем различни неща.

Не й се наложи да разсъждава много дълго над тези въпроси, защото само след миг влязоха три слугини със сребърни подноси. Подредиха ги по дължината на масата до стената.

— Първата слугиня каза, че милейди е забравила да си поръча обяда — каза едната, побеляла пълничка жена, приклекна чинно и махна с ръка на двете по-млади да свалят високите сребърни капаци. — Затова изпраща на милейди да си избере.

Да си избере. Елейн поклати глава пред изложеното, с което й напомниха колко много време е изтекло след скромната закуска призори. Имаше нарязана овнешка плешка със сос от горчица, печено петле с пълнеж от сушени смокини, хлебчета със сусам, кремсупа с праз и картофи, зелеви сърмички със стафидки и чушлета, и баница, да не говорим за чинията с ябълкови резенчета и сочното парче торта със сметана отгоре. От двете сребърни канички с вино се вдигаше пара — в случай че предпочете едните подправки пред другите. Третата беше пълна с топъл чай. А в края на един от подносите много назидателно бяха сбутали храната, която винаги си поръчваше за обяд — чист бульон и филия хляб. Рийни Харфор не го одобряваше. Казваше, че Елейн е „станала като клечка“.

Първата слугиня явно бе изложила мнението си и на други: побелялата жена се начумери неодобрително, докато, поднасяше хляба, бульона и чая на масата в средата на стаята с бяла ленена кърпа на ръката, тънка чашка и чинийка от син порцелан и сребърно бурканче с мед. И блюдото със смокините. „Ако си напълниш стомаха на обед, мисълта ти следобед затъпява“ — казваше често Лини. Но виж, нейното мнение не се споделяше от другите. Слугините бяха добре закръглени и дори най-младата изглеждаше разочарована, когато си излязоха с останалото от храната.

Бульонът беше много хубав, горещ и леко подлютен, а чаят — с приятен вкус на мента. Но така и не я оставиха за дълго дори на обяда й сама с мислите й, а може би щеше да си щипне мъничко и от тортата. Преди да успее да преглътне и две хапки, Диелин нахлу като фурия в стаята. Елейн остави лъжичката и й предложи от чая, без да се усети, че чашата е само една, но Диелин отклони намръщено поканата.

— В Бремския лес се е появила войска — обяви тя. — Толкова голяма не е имало от Айилската война насам. Един търговец от Нови Брем донесъл тази заран вестта. Стабилен мъж, може да му се вярва. Тормон, от Иллиан. Не е от тези, които се боят от собствената си сянка. Каза, че е видял арафелци, кандорци, дори шиенарци. Хиляди. Не хиляди, а десетки хиляди. — Срина се на един от столовете и замаха с ръка да си поеме дъх. Лицето й се беше зачервило, сякаш беше тичала, за да донесе новината. — Какво, в името на Светлината, ще търсят онези от границите толкова близо до Андор?

— Обзалагам се, че е Ранд — отвърна Елейн. Потисна прозявката, допи чая и си наля пак. Утринта я бе уморила, но чаят щеше да я ободри.

Диелин престана да си вее с ръка и изправи гръб.

— Не мислиш сериозно, че той ги е изпратил, нали? Да… ти помогне?

Тази възможност не беше хрумвала на Елейн. Понякога съжаляваше, че е споделила чувствата си към Ранд с Диелин.

— Не мога да допусна, че е бил… Искам да кажа, че не е възможно да е… толкова глупав.

Светлина, наистина беше уморена! Ранд понякога се държеше така, сякаш е кралят на света, но разбира се, не би го… Не би го направил… Но какво не би направил някак й се изплъзна от ума.

Прикри поредната си прозявка и изведнъж очите й се ококориха и тя зяпна чая. Хладен ментов аромат. Много внимателно я свали, или по-скоро се опита. За малко не улучи чинийката, чашката се обърна и чаят се разля по масата. Чай с ментов аромат и подправен с отвара от вилняк. Макар да знаеше, че е без полза, посегна към Извора. Опита се да се изпълни с живота и радостта на сайдар, но все едно че се опита вятъра да хване в мрежа. Раздразнението на Биргит, не толкова разгорещено вече, бе обсебило онова ъгълче в ума й. Тя отчаяно се помъчи да излъчи страх или паника. Главата й сякаш бе натъпкана с вълна. „Помогни ми, Биргит! — помисли си немощно Елейн. — Помогни ми!“

— Какво има? — настойчиво попита Диелин и рязко се наведе към нея. — Замисли се за нещо й по лицето ти личи, че е ужасно.

Елейн вдигна очи към нея и примигна. Забравила беше, че е тук.