Робърт Джордан - Сърцето на зимата

— Може да отнеме много време — каза отчаяно Файле. — Едва ли ще можем просто ей така да се промъкнем в шатрата на Терава. — Светлина небесна, последното, което й се искаше, бе да се приближава до шатрата на Терава. Но Галина бе казала, че след това ще им помогне. Колкото и зла да беше, Айез Седай не можеха да лъжат.

— Разполагате с всичкото време, което ще ви трябва — отвърна Галина. — С остатъка от живота си, лейди Файле т’Айбара, ако не внимавате. Гледайте да не ме провалите.

Изгледа за последно Файле със суровия си поглед, след което се обърна и се отдалечи през дълбокия сняг.

Файле продължи смълчана напред. Никоя от двете й спътнички нямаше какво да каже. Като че ли нямаше какво повече да се каже. Алиандре изглеждаше потънала в мисли, прибрала ръце в ръкавите и загледана право напред, все едно че вижда нещо отвъд снежната пелена. Мейгдин отново бе стиснала скъпия нашийник в юмрука си. Бяха ги хванали в три капана, не в един. И всеки от трите можеше да ги убие. Спасението отвън изведнъж й се стори много привлекателно. Все пак Файле смяташе да намери някакъв изход от тези капани. Насили се да пусне нашийника си и продължи през виелицата, кроейки план след план.

Тичаше през заснеженото поле, вдигнал ноздри срещу вятъра. Търсеше миризма, онази едничка, скъпа миризма. Падащият сняг вече не се топеше по заледената му козина, но студът не можеше да го разколебае. Лапите му бяха изтръпнали, но пламналите му крака се трудеха неуморно. Носеха го все по-бързо и по-бързо, докато земята наоколо не се замъгли. Трябваше да я намери.

Изведнъж един грамаден сив вълк с разкъсани уши и целият покрит с белези от многобройни битки, се спусна от небето и погна слънцето до него. Друг голям сив вълк, но не толкова грамаден като него. Зъбите му щяха да разкъсат гърлата на онези, които я бяха отвлекли. Челюстите му щяха да прекършат костите им!

„Твоята «тя» не е тук — отпрати мисъл към него Скокливец. — Но ти си тук твърде силно и твърде дълго за тялото ти. Трябва да се върнеш, Млади бико, иначе ще умреш.“

„Трябва да я намеря.“ Дори мислите му сякаш се задъхваха. Не мислеше за себе си като за Перин Айбара. Беше Младия бик. Веднъж бе намерил тук соколицата и можеше отново да я намери. Трябваше да я намери. Пред тази необходимост смъртта беше нищо.

Като сива мълния, другият вълк се хвърли към хълбока му и макар Младия бик да беше по-големият, бе уморен и падна тежко. Задраска в снега, изправи се, изръмжа и се хвърли към гърлото на Скокливец. Нищо не беше по-важно от това да намери соколицата.

Покритият с белези вълк полетя във въздуха като птица и Младия бик се просна по очи в снега. Скокливец кацна зад него.

„Послушай ме, паленце! — прати към него мисълта си Скокливец. — Умът ти се е сгърчил от страх! Тя не е тук, а ти ще умреш, ако останеш още. Намери я в света на будните. Можеш да я намериш само там. Върни се и я намери!“

Очите на Перин рязко се отвориха. Уморен беше до смърт, а коремът му беше празен като пещера, но гладът бе като сянка пред празнотата в гърдите му. Целият беше празен и отдалечен дори от самия себе си. Сякаш бе някаква друга личност, гледаща отстрани страданието на Перин Айбара. Вятърът плющеше в покрива на шатрата със сините и златни ивици. Вътре беше мрачно и сенчесто, но от слънчевата светлина тънкото платно сияеше меко. А вчерашният ден не беше по-кошмарен от това със Скокливец. Светлината да му е на помощ, опитал се бе да убие Скокливец! Във Вълчия сън смъртта бе… окончателна. Въздухът беше топъл, но той потръпна. Лежеше върху кожена постеля, в широко легло с тежки дървени пилони по ъглите, резбовани и позлатени. Покрай миризмата от въглените, горящи в мангалите, долови тежкия наситен лъх на парфюм, както и мириса на жената. Други нямаше.

— Намериха ли я най-после, Берелайн? — попита той, без да вдига глава от възглавницата. Много му тежеше.

Тя се намести и походният стол леко изскърца. Перин често й бе гостувал с Файле, за да обсъждат плановете си. Шатрата беше достатъчно голяма, за да приюти цяло семейство, а пищното обзавеждане на Берелайн щеше да изглежда съвсем на място дори в дворец — все изкусна дърворезба и позлата, макар че всичко — маси, столове и самото легло — се сглобяваха и държаха на метални скоби. Така можеха да се разглобяват за по-лесно товарене, но скобите не можеха да заместят устойчивостта на истинската мебел.

Под парфюма си Берелайн замириса на изненада от това, че е уловил присъствието й, но му отговори сдържано.