Робърт Джордан - Сърцето на зимата

„Сметката, която трупаш, вече доста набъбва, момче.“

Ранд подкара по широкия каменен мост на север към Кемлинската порта, без да поглежда назад. Слънцето, бледозлатиста топка, току-що се бе издигнало над хоризонта на безоблачното небе, но въздухът беше студен и дъхът му излизаше на пара, а езерните ветрове развяваха наметалото му. Той обаче не усещаше мраза, освен като нещо далечно и несвързано със самия него. Беше по-изстинал и от най-студената зима. Стражите, дошли да го извадят от килията предната нощ, се изненадаха, като го завариха да се усмихва. Усмивката още си беше на устните му. Нинив беше Изцерила отоците му с последните остатъци от сайдар в колана си, но едрият офицер с тъпата физиономия, който излезе на пътя да ги спре, се стресна като го видя, сякаш лицето му все още беше подуто и червено.

Кацуан се наведе от седлото, прошушна на офицера няколко думи и му подаде сгънат лист. Той я изгледа намръщено и зачете, след което извърна изумен глава към кротко чакащите зад нея на конете мъже и жени. Започна отново от началото на листа, замърда беззвучно устни, сякаш искаше да се увери във верността на всяка дума. И нищо чудно. Подпечатана с печатите на всичките тринадесет Съветнички, заповедта изрично посочваше, че се отменят всякакви проверки на мирновръзи и всякакво претърсване на товарните коне. Имената на хората от тази свита трябваше да се заличат напълно от регистрите, а самата заповед да бъде изгорена. Всички те изобщо не бяха идвали във Фармадинг. Никакви Айез Седай, никакви Ата-ан Миере, никой.

— Свърши се, Ранд — нежно промълви Мин и приближи рунтавата си кафява кобилка по-близо до неговия кон, въпреки че вече беше толкова близо до него, колкото Нинив до Лан. Отоците на — Лан, както и счупената му ръка, също бяха Изцерени. Лицето на Мин отразяваше безпокойството, течащо по връзката. Мин остави наметалото си да го вее вятърът и го потупа по ръката. — Не бива да мислиш повече за това.

— Благодарен съм на Фармадинг, Мин. — Гласът му беше безчувствен, далечен, като в ранните дни, когато сграбчваше сайдин. Можеше да му вложи топлота заради нея, но му се струваше непосилно. — Тук наистина намерих каквото търсех. — Ако един меч притежаваше памет, щеше да е благодарен на огъня, който го е изковал, но нямаше да го заобича.

След като ги пропуснаха, той подкара в лек тръс по утъпкания черен път през хълмовете и повече не погледна назад, докато дърветата не скриха града съвсем.

Пътят се изкачваше и лъкатушеше през гористите хълмове, където само тук-там борове и кожолисти пазеха зеленина всичко останало беше голо и сиво, — и изведнъж Изворът отново се появи. Пулсираше и мамеше, и го изпълваше с глад, сякаш не беше ял от години. Без да мисли, той посегна и запълни празнотата в себе си със сайдин — като огнена лавина, като ледена фурия и целият зацапан с мръсната поквара, от която по-голямата рана на хълбока му затуптя. Ранд се люшна на седлото, главата му се завъртя, а стомахът му се сви на топка, докато се мъчеше да яхне лавината, напираща да разкъса ума му, да се понесе над бурята, опитваща се да изтръгне душата му. Нямаше прошка, нито жалост в мъжката половина на Силата. Човек се бореше с нея или загиваше. Усети как тримата Аша’ман зад него също се изпълват, отпиват от сайдин като хора, току-що излезли от Пустошта и намерили прясна вода. В главата му Луз Терин въздъхна облекчено.

Мин дръпна юздите толкова близо до него, че краката им се докоснаха.

— Добре ли си? — попита го загрижено. — Изглеждаш ми зле.

— Добре съм като вода дъждовна — каза й той, а лъжата бе не само за корема му. Беше станал стомана и за негова изненада — все още недостатъчно твърда. Беше смятал да я прати в Кемлин с Аливия, за да я пази. Щом златокосата жена щеше да му помогне да загине, трябваше да може да й се довери. Беше подготвял думите си, но като се взря в тъмните очи на Мин, разбра, че не е достатъчно твърд, за да ги каже. Свърна през дърветата с голите клони и заговори през рамо на Кацуан: — Това е мястото.

Тя го последва, разбира се. И всички останали. Харайн едва го беше оставила сам колкото да поспи няколко часа нощес. Мислеше да я остави, но по този повод Кацуан му даде първия си съвет.

„Сделка си сключил с тях, момче. Все едно че си подписал договор. Или си дал дума. Спази я или им кажи, че я отменяш. Иначе ще се окажеш обикновен крадец.“ Ясно от игла до конец и казано с такъв тон, че не оставяше сянка на съмнение какво й е мнението за крадците. Той никога не беше обещавал, че ще изпълнява съветите й, но тя от самото начало бе приела поканата да му стане съветничка с такава неохота, че не можеше да рискува да я отблъсне толкова рано, така че Надзорницата на вълните и другите две от Морския народ яздеха с Аливия, пред Верин и другите пет Айез Седай, които му се бяха заклели, и четирите спътнички на Кацуан. Сигурен беше, че тя по-скоро него ще изостави, отколкото тях. Твърде рано беше.