Робърт Джордан - Сърцето на зимата

— Не чакай съчувствие от мен. — Тихият глас на Мин беше смразяващ, като на Кацуан. Тя погледна Нинив накриво и много сърдито, след което отново, извърна очи към улицата. — Помолих те да ми помогнеш да ги спрем, но главата ти се оказа тъпкана с вълна кратуна като техните. Сега трябва да разчитаме само на Кацуан.

— Че какво може да направи тя? — изсумтя Нинив. — Трябва ли да ти напомням, че Лан и Ранд са зад нас — и с всяка минута остават все по-далече?

— Момченцето не е единственият, който има нужда от уроци по прилично държане — измърмори Кацуан. — Все още не ми се е извинил, но е казал на Верин, че ще го направи, и смятам, че засега мога да се задоволя с това. Пфу! Това момче ми създава повече грижи от всеки десет други, които съм познавала. Ще направя каквото мога, детенце, което е малко повече от това, което ти би могла, бутайки се в ръцете на уличната стража. Само че оттук нататък ще правиш точно каквото аз кажа, инак ще накарам Аливия да седне върху теб! — Аливия кимна. Както и Мин!

Нинив сбърчи лице. Тази жена уж трябваше да я зачита! Все пак една гостенка на Първата съветничка наистина можеше да направи повече от нищо и никаквата Нинив ал-Мийра, макар и да носеше пръстена с Великата змия. Заради Лан трябваше да се примири с Кацуан.

Но когато попита Кацуан какво точно се кани да направи, за да освободи двамата, единственият отговор, който старата благоволи да даде, беше:

— Доста повече, отколкото бих искала, момиченце, стига изобщо да мога да направя нещо. Но обещах на момчето и си държа на обещанията. Надявам се да го запомни.

Изречено с толкова леден глас не беше отговор, който вдъхва увереност.

Ранд се събуди сред тъмнина и болка, легнал на гръб. Ръкавиците му ги нямаше. Усети под себе си груба постеля. Бяха свалили и ботушите му. Ръкавиците ги нямаше! Знаеха кой е! Надигна се предпазливо да седне. Лицето му беше подуто и всеки мускул го болеше, сякаш го бяха пребили от бой, но като че ли нямаше нищо счупено.

Бавно стана и пипнешком запристъпва покрай каменната стена до постелята, стигна почти веднага до ъгъла и след това до врата с груб железен обков. В тъмното пръстите му напипаха малък капак, изрязан във вратата, но не можа да го отвори. Никаква светлина не прозираше от ръбовете му. Луз Терин в главата му задиша на пресекулки. Ранд продължи напред все така пипнешком, студеният каменен под пареше босите му стъпала. Следващият ъгъл се появи почти моментално, после третият, където пръстите на краката му се удариха в нещо и то се изтъркаля по камъните. С една ръка, опряна на стената, той се наведе и напипа дървено ведро. Остави го и довърши кръга до обкованата врата. Целия път. Бяха го поставили в черна кутия, дълга три крачки и малко над две крачки широка. Вдигна ръка и напипа каменния таван само на една стъпка над главата си.

„Затворени — изпъшка дрезгаво Луз Терин. — Пак в сандък. Когато онези жени ни натикаха в сандъка. Трябва да излезем! — зави той отчаяно. — Трябва да излезем!“

Без да обръща внимание на крясъците в главата си, Ранд заотстъпва от вратата, докато не реши, че е в средата на килията, след което седна на пода с кръстосани крака. Намираше се възможно най-далече от стените и в тъмното можеше да си ги представи, че са още по-далече, но му се струваше, че ако протегне ръка, няма да се наложи дори да я изпъне цялата, докато докосне камък. Усети, че се е разтреперил, сякаш тялото му принадлежеше на някой друг, и се тресе неудържимо. Струваше му се, че стените са съвсем до него и че таванът се е снишил над главата му. Трябваше да се пребори с това, иначе щеше да полудее като Луз Терин, докато някой дойде да го измъкне. Рано или късно щяха да го изведат оттук, макар и само за да го предадат на онези, които щеше да изпрати Елайда. Колко ли месеца щяха да са нужни, докато съобщението стигне до Тар Валон и пратеничките на Елайда пристигнат? Ако наблизо имаше Сестри, верни на Елайда, можеше да стане по-скоро. Ужасът го разтърси още по-силно, щом усети, че се надява да се намерят такива, дори да са в самия град, само за да го извадят от тази килия.

— Няма да се предам! — изрева той. — Ще бъда толкова твърд, колкото трябва! — В тясното пространство гласът му изтътна като гръмотевица.

Моарейн беше загинала, защото той не се бе оказал толкова твърд, колкото трябваше. Името й винаги стоеше в челото на списъка, всечен в мозъка му, списък на жени, загинали заради него. Моарейн Дамодред. Всяко от тези имена носеше мъка, която го караше да забрави телесните болки, да забрави за каменните стени малко отвъд краищата на протегнатите му пръсти. Колавер Сайган, която умря, защото той я лиши от всичко, което й беше скъпо. Лия, Девата на копието, от Косайда Чарийн, която умря в собствените му ръце, защото го бе последвала в Шадар Логот. Джендилин, Дева от Златния връх на Миагома, която умря, защото искаше честта да пази вратата му. Трябваше да е твърд! Едно по едно призова имената на този дълъг списък и търпеливо подложи душата си, за да я изкове върху пламъка на болката.