Робърт Джордан - Сърцето на зимата

— Нещо се умълчахме — каза Лан зад гърба им.

Нинив направи още три крачки преди да отговори, без да се забавя или да се обръща назад.

— Не бях мислила, че ще е така. Мислех, че ще е нещо като приключение — битка с Мраколюбци, с ренегати Аша’ман, но вие просто ще ги убиете преди да са разбрали, че сте там, нали?

Ранд се обърна към Лан, но той само поклати глава. Разбира се, че щяха да ги убият, без да ги предупреждават — ако успееха. Това нямаше да е двубой, а екзекуция. Ранд поне много се надяваше да стане точно така.

Преходът между двете сгради се оказа малко по-широк от другия, излизащ на улицата. Каменистата земя беше разровена от следите на количките, извозващи всяка сутрин боклука. От двете им страни се издигаха слепи каменни стени. Никой не държеше да си има прозорец, гледащ към кофите за смет.

Нинив постоя малко, вперила поглед в задната стена на къщата на Зерам, след което въздъхна.

— Убийте ги, докато спят, ако можете. — Каза го много тихо за толкова свирепи думи.

Нещо невидимо стегна изведнъж Ранд под мишниците и той бавно се заиздига във въздуха и стигна надвисналия ръб на стряхата. Невидимата сбруя изчезна и ботушите му се спуснаха на покрива, като малко се плъзнаха по влажните сиви каменни плочи. Той се присви и запълзя напред на четири крака. Няколко мига след това Лан също кацна до него. Стражникът също изпълзя до Ранд, но първо надникна в уличката долу.

— Отиде си — прошепна Лан, после посочи. — Ще влезем оттам.

Беше капандура, разположена между плочите високо под върха, с метален улей, по който да се оттича водата. Ранд се вмъкна пръв — увисна за миг на ръце, след което се пусна. Освен някакъв трикрак стол и сандък с отворен капак, дългото помещение беше празно. Явно Зерам беше престанал да използва тавана за склад, когато жена му бе започнала да взима наематели.

Двамата застъпваха леко и заоглеждаха пода. Бързо намериха капака. Ранд извади меча си и кимна, а Лан дръпна капака и го отвори.

Ранд не беше сигурен на какво ще се натъкне, когато скочи долу. Огледа се и видя помещение, което сигурно бе таван, ако се съдеше по гардеробите и бюфетите, избутани до стените, и дървените сандъци, струпани един върху друг, и масите със столовете върху тях. Последното нещо, което очакваше да види обаче, бяха двамата мъртъвци, проснати на пода сякаш някой ги беше довлякъл тук и ги беше захвърлил. Черните им подути лица бяха неузнаваеми, но в косата на по-ниския имаше сребърна шнола с голям червен камък.

Лан скочи безшумно до Ранд, погледна труповете и вдигна вежда. Само толкова. Нищо не можеше да го изненада.

— Фейн е тук — прошепна Ранд. Изричането на името сякаш подейства като пружина, защото двойната рана на хълбока му запулсира — по-старата като леден диск, по-новата — като огнена пръчка през него. — Той е пратил писмото.

Лан посочи с меча си към капака, но Ранд поклати глава. Искаше да убие изменниците със собствените си ръце, но сега, след като Торвал и Гедвин бяха мъртви — а най-вероятно и Кисман; онзи търговец в „Златното колело“ беше споменал за подут труп — сега осъзна, че му е все едно кой ги е убил, след като вече са мъртви. Дори някой непознат да беше довършил Дашива, все едно. Но Фейн — беше друго нещо. Фейн беше изтерзал Две реки с пълчища тролоци и му бе нанесъл втората рана, която нямаше да се изцери. Щом Фейн бе наблизо, Ранд нямаше да му позволи да се измъкне. Посочи на Лан да направят същото като на тавана и сам застана пред вратата, стиснал меча с две ръце. Когато Стражникът дръпна вратата, той влетя през нея и видя легло с високи пилони до отсрещната стена и огън, който пращеше в малка камина.

Спаси го единствено бързината. Улови с крайчеца на окото си някакво рязко движение — нещо дръпна издутото зад гърба му наметало, той се извъртя и успя да отбие удара на извитата кама. Всяко движение беше усилие на волята. Раните на хълбока вече не пулсираха, а се впиваха в него с жестоки нокти, като разтопено желязо, като самата душа на ледения мраз, мъчеща се да го раздере отвътре. Луз Терин зави от болка. За Ранд не остана нищо освен да мисли, въпреки агонията.

— Казах ти, че е мой! — изкрещя мършавият мъж и леко отбягна удара на Ранд. Със сгърчено от ярост лице и щръкналите от него нос и уши приличаше на същество, създадено да плаши деца, но в очите му блестеше гибел. Оголил зъби, приличаше на язовец, изпълнен с убийствен гняв. Побеснял язовец, готов да разкъса леопард. С тази кама можеше да убие колкото иска леопарди. — Мой е! — вресна Падан Фейн и отново отскочи, когато и Лан нахлу в стаята. — Убий грозния!