Робърт Джордан - Сърцето на зимата

Елейн вдиша още веднъж дълбоко да се успокои и поведе другите две жени вътре. Не можеше да си позволи да я приемат като молителка. Не беше дошла тук да проси, нито да се защитава. „Понякога — казвал й беше Гарет Брин още като дете — ще се оказва, че те превъзхождат, а път за отстъпление няма да ти е останал. Винаги прави това, което врагът най-малко очаква, Елейн. В такъв случай трябва да нападаш.“ Трябваше да нападне от самото начало.

Мерилил се плъзна към нея по настлания с черги под. Усмивката на дребничката Сива не беше чак на облекчение, но явно се зарадва, като я видя. Освен нея вътре имаше още пет особи — две жени и трима мъже, като единият от тях беше слуга, конник ветеран, ако можеше да се съди по кривите му като лък крака и покритото с белези лице. Той пристъпи да им поеме наметалата и ръкавиците — и примига пред Авиенда, — след което се отдръпна и застана до една дървена маса със сребърен поднос с кана и чаши. Другите четирима бяха владетелите на Граничните земи. Събрани от кол и въже походни столчета и четири големи мангала с тлеещи в тях въглени допълваха скромната подредба на шатрата. Не беше посрещане, каквото можеше да очаква щерката-наследница на Андор, с куриерите и многобройната прислуга, с безгрижната беседа, полагаща се преди да започнат сериозните разговори, и с мъже и жени зад раменете на въпросните владетели, които да им шепнат съвети. Елейн завари точно това, което се беше надявала да завари.

Церенето бе махнало червените кръгове от лицето на Мерилил още в двореца и сега тя представи Елейн с подчертано достойнство.

— Това е Елейн Траканд, от Зелената Аджа, както ви казах. — Нищо повече. Елейн бе научила достатъчно от Вандийн, за да може да отличи отделните владетели пред себе си.

— Поздравявам ви с добре дошла, Елейн Седай — каза Еазар Шиенарски. — Мирът и Светлината дано ви благословят. — Беше нисък мъж, не по-висок от нея самата, слаб, във връхно палто с цвят на бронз и с гладко лице въпреки белотата на перчема, провиснал от темето му. Тя се вгледа в тъмните му очи и си спомни, че го смятат за мъдър владетел и опитен дипломат, както и за блестящ воин. Външно от всичко това нямаше и помен. — Ще позволите ли да ви предложа вино? Подправките ни са поостарели, но пък с времето стават по-остри.

— Когато Мерилил ни каза, че днес ще изминете целия път от Кемлин, признавам си, че щях да се усъмня, ако не беше Айез Седай. — Етениел Кандорска, с около една педя по-висока от Мерилил, беше пълничка жена, черната й коса бе леко посребрена, но въпреки усмивката във външността й нямаше нищо майчинско. Загърната бе в царствено достойнство също както в тънките си сини вълнени одежди. Очите й също бяха сини, ясни и хладни.

— Радваме се, че дойдохте — каза Пайтар Арафелски с удивително дълбок глас, в който Елейн долови неочаквана топлина. — Твърде много неща имаме да обсъдим с вас.

Вандийн й бе казала, че бил най-красивият мъж в Граничните земи, и сигурно беше бил за времето си, но възрастта бе набръчкала лицето му, а на темето му се беше съхранила рехава побеляла коса. Но беше висок и с широки рамене, облечен в зелено, без украси, и, изглеждаше силен. И не глупав.

Докато тримата носеха почтената си възраст с изящество, Тенобия Салдейска излъчваше младост, макар да не беше красива с този нос като орлов клюн и широка уста. Най-хубавото у нея бяха скосените й почти виолетови очи. А може би единственото хубаво. Докато другите трима, макар да царстваха над цели държави, се бяха облекли в просто облекло, нейната яркосиня рокля бе цялата обшита с перли и сапфири, а още перли и сапфири имаше по косата й. Подходящо за дворцов прием, но едва ли за военен лагер. И докато те се държаха вежливо…

— В името на Светлината, Мерилил Седай — извиси глас намръщената Тенобия, — зная, че казвате истината, но тя прилича повече на момиче, отколкото на Айез Седай. И не ни споменахте, че ще доведе със себе си и черноока айилка!

Лицето на Еазар си остана безизразно, но Пайтар стисна устни, а Етениел стигна дотам, че стрелна Тенобия с поглед, който можеше да мине за майчински. На много раздразнена и недоволна майка.

— Черни ли? — промълви объркана Авиенда. — Очите ми не са черни. Черни очи не бях виждала, освен на някой амбулант, преди да прекося Драконовата стена.

— Знаеш, че мога да говоря само истината, Тенобия, и те уверявам — заговори Мерилил, но Елейн я накара да млъкне с едно докосване по рамото.

— Достатъчно е да знаете, че съм Айез Седай, Тенобия. Това е сестра ми, Авиенда от септата Девет долини на Таардад Айил. — Авиенда им се усмихна или поне им оголи зъби. — А това е моят Стражник, лейди Биргит Трахелион. — Биргит се поклони сдържано и златната й плитка се люшна.