Робърт Джордан - Сърцето на зимата

За нейна изненада, Мерилил премина на гърба на кобилата си през Портала и отърси снега от тъмното, обшито с кожа наметало. Последваха я и няколкото гвардейци с шлемове, изпратени с нея преди седем дни. Зайда и Ветроловките останаха меко казано крайно недоволни от нейното заминаване, но Сивата подскочи от радост пред възможността да се отскубне от тях, макар и за кратко. Налагаше се ежедневно да проверяват за нея, като отварят Портала на същото място, но Елейн не я очакваше поне още седмица. След като и последният от десетимата гвардейци с червени плащове премина и влезе в двора на конюшнята, дребничката Сива сестра скочи от седлото, подаде юздите на една конярка и бързо закрачи към двореца, а жената успя само да отстъпи встрани, за да й направи път.

— И наистина обичам чистия въздух — рече Елейн, едва удържайки зъбите си да не затракат, — но след като Мерилил се върна, трябва да сляза долу.

Авиенда вдигна вежда, очаквала това оправдание, но първа тръгна към стълбището. Завръщането на Мерилил беше важно и ако се съдеше по бързината й, носеше или много добри вести, или много лоши.

Докато Елейн и сестра й влязат в дневната — последвани от две гвардейки естествено, — Мерилил вече бе там. Мокрото й наметало лежеше проснато на гърба на един стол, светлосивите й ръкавици бяха затъкнати зад колана, а черната й коса плачеше за четка. Със сините кръгове около тъмните й очи лицето на Мерилил изглеждаше толкова уморено, колкото се чувстваше самата Елейн.

Колкото и бързо да бе дошла от двора на конюшнята, Мерилил не беше сама. До камината, опряла ръка на мраморната лавица, стоеше навъсена в очакване Биргит. Другата й ръка стискаше дългата й Плитка почти като Нинив. Днес бе обула торбести зелени панталони с късото червено сетренце над тях — съчетание, от което можеха да те заболят очите. А капитан Мелар срещна Елейн с дълбокия си поклон и размаха широко шапката с бялото перо. Присъствието му тук беше неуместно, но тя го остави и дори му отвърна с топла усмивка. Много топла.

Пълничката млада слугиня, току-що оставила големия сребърен поднос на една от лавиците, примига и изгледа ококорено Мелар, преди да се сети да приклекне в реверанс и да си излезе. Елейн задържа усмивката, докато вратата се затвори. Всичко бе готова да направи, само да си опази бебето. На изкусно кования поднос имаше греяно вино за всички и чаец за нея. Добре поне, че беше топъл.

— Голям късмет извадих — въздъхна Мерилил, след като седна и погледна колебливо Мелар над чашата е вино. Беше чула приказките как спасил живота на Елейн, но бе заминала преди да се появят клюките. — Оказа се, че Реане е отворила Портала си няма и на пет мили от онези от Граничните земи. Откакто пристигнаха, не са се придвижвали. — Сивата сбърчи нос. — Ако не беше студът, вонята от клозетите и конския тор щеше да е непоносима. Ти си права, Елейн. И четиримата владетели са там, четирите им стана са на по няколко мили един от друг. Всеки води със себе си войска. Първия ден намерих шиенарците и повечето време изкарах в приказки с Еазар Шиенарски и другите трима. Всеки ден се срещахме в друг стан.

— Отделили сте и малко време да поогледате, надявам се — каза почтително Биргит. Почтителна беше с всички Айез Седай освен с тази, с която бе обвързана. — Колко са?

— Не вярвам да сте преброили точно — вметна Мелар с тон, подсказващ, че не го е и очаквал. Поне сега не се хилеше. Погледна замислено във виното си и сви рамене. — Но каквото и да сте видели, ще е от полза. Ако са много, могат да измрат от глад, докато стигнат Кемлин. Без храна и фураж в такова време и най-голямата армия е сбирщина от все още живи трупове. — Изсмя се. Биргит го изгледа мрачно в гърба, но Елейн вдигна ръка да я усмири.

— С провизиите не са много добре, капитане — отвърна хладно Мерилил. — Но засега едва ли може да се каже, че гладуват. Не бих разчитала на глада, за да бъдат надвити, ако се стигне дотам. — След малкото време, прекарано надалече от Морския народ, големите й очи вече не изглеждаха неизменно стъписани и въпреки айезседайската си сдържаност личеше, че е решила да изпитва неприязън към Дойлин Мелар, все едно чий живот е спасил. — Колкото до броя им, бих казала, че са около двеста хиляди и много се съмнявам, че някой освен командирите им ще е по-точен в тази преценка. Макар и гладни, това са все пак доста бойци. — Мелар отново сви рамене, непритеснен от хладните погледи на Айез.Седай.

Сивата сестра продължи, без да го поглежда повече, нито да го пренебрегва съзнателно — все едно че за нея се превърна в част от мебелировката.