Робърт Джордан - Сърцето на зимата

Имаше нужда от сън, но щом се озова в тялото си, слънчевата светлина погали клепките й. Колко ли беше часът? Чакаха я уговорени приеми, задължения. А й се искаше да поспи цял месец. Опита се да се пребори с чувството си за дълг, но дългът надделя. Чакаше я пълен с работа ден. Всеки ден бе пълен с работа. Очите й се отвориха натежали, сякаш изобщо не беше спала. Ако се съдеше по светлата ивица, проникваща през прозорците, отдавна беше съмнало. Можеше просто да си остане тук и да си полежи. Дългът. Авиенда помръдна насън и Елейн я сръга в ребрата. Щом се налагаше да се буди, нямаше да остави Авиенда да се излежава.

Авиенда се събуди сепната и веднага протегна ръка за ножа си, оставен на нощната масичка. После го пусна и измърмори:

— Нещо ме събуди. Помислих, че е Шайдо… Я виж слънцето! Защо ме остави да спя толкова до късно? — скара се тя и се измъкна сънена от постелята. — Това, че ми разрешиха да оставам при теб — думите се приглушиха малко, докато сваляше омачканата — нощна риза през главата си, — още не значи, че Морел няма да ме напердаши, ако реши, че съм била мързелива. Ти цял ден ли смяташ да се излежаваш?

Елейн изстена и се надигна от леглото. Есанде вече чакаше до вратата на гардеробната. Никога не будеше Елейн, освен когато Елейн се сети да й нареди. Елейн се остави покорно на мълчаливото обслужване на белокосата жена, а Авиенда се заоблича сама, като се постара да запълни мълчанието на старата слугиня с низ от язвителни закачки, как ако се оставиш друг да ти навлича дрехите сигурно се чувстваш отново като бебе и как Елейн може да забрави да се облича сама, и един ден наистина ще свикне и ще има нужда други да я обличат. Това го повтаряше всяка сутрин, откакто започнаха да спят в едно легло. Авиенда го намираше за много смешно. Елейн не каза нито дума, освен когато трябваше да отвърне на предложенията на слугинята какво да облече, докато и последното перлено копче не бе закопчано и тя не застана да се огледа в голямото огледало. И подхвърли небрежно:

— Есанде, дрехите на Авиенда готови ли са?

Фината синя вълна със скромна сребърна бродерия бе напълно подходяща за това, което я чакаше през деня. Лицето на Есанде грейна.

— Всичките хубави копринки и дантелки на лейди Авиенда ли, милейди? О, да, Всички са изчеткани, почистени и огладени, сгънати и прибрани. — И показа с широк жест дългата редица гардероби покрай стената.

Елейн се усмихна през рамо към сестра си, Авиенда зяпна към гардеробите, сякаш бяха пълни с пепелянки, преглътна и припряно завърза тъмната сгъната на две забрадка на главата си.

Елейн освободи Есанде и каза на сестра си:

— Просто в случай, че ти потрябват.

— Е добре — измърмори Авиенда, докато си слагаше сребърния гердан. — Край на шегите за жената, дето те облича.

— Хубаво. Иначе ще й кажа да започне да облича теб. Тогава наистина ще стане смешно.

Вместо да се съгласи, Авиенда заръмжа под нос нещо за хората, дето не понасяли шеги. Елейн почти очакваше да поиска да махнат всички дрехи, които си беше взела. Дори се изненадваше, че Авиенда все още не го е направила.

За Авиенда закуската, поднесена в дневната, се състоеше от пушена шунка със стафидки, сварени със сухи сливи яйца, сушена риба, приготвена с борови връхчета, топъл хляб, намазан с краве масло и чай на сироп от многото мед в него. Чак сироп не беше, но така изглеждаше. За Елейн нямаше масло върху хляба, медът в чая й беше съвсем малко, а вместо всичко останало й дадоха гореща зърнена каша с билки, която уж била много здравословна. Все още не се чувстваше с дете, каквото и да беше казала Мин на Авиенда, но Мин го беше казала и на Биргит веднъж, когато трите се напиха. Притисната от своята Стражничка, Диелин и Рийни Харфор, сега тя бе подложена на диета „подходяща за жена в нейното положение“. Пратеше ли някого до, кухнята за по-свястна храна, тя така и не пристигаше, а ако се промъкнеше там сама, готвачките я срещаха с толкова мрачно неодобрителни погледи, че я принуждаваха да се измъква заднишком, без да получи нищо.

Не че скърбеше по виното с подправки, сладкиши и други неща, които вече не й бяха позволени — във всеки случай не чак много, освен когато Авиенда не нагъваше пред очите й кисело или банички с конфитюр — но всички в двореца знаеха, че е бременна. И естествено, всички знаеха, че е забременяла „по-така“, макар и да не знаеха от кого. С мъжете не беше чак толкова зле, ако се изключеше фактът, че знаеха, а тя знаеше, че знаят, но жените дори не си правеха труда да крият, че знаят. Половината я гледаха с неодобрение, а другата половина — умислено. Докато се мъчеше да изгълта кашата — не беше чак толкова лоша всъщност, но с какво удоволствие щеше да я даде за някое резенче от шунчицата на Авиенда или за мъничко от яйчицата със сливи — си помисли колко много време остава до родилните мъки. Щеше да ги изтърпи все някак, а после как само щяха да се натъпчат с Биргит…