Робърт Джордан - Сърцето на зимата

Палатът на Алеиз не ставаше и за кръпка към Слънчевия палат, разбира се, нито можеше да се сравни с Кралския палат в Андор или с който и да било палат на крале и кралици. Беше нейна лична собственост, несвързана с поста й на Първа съветничка. Други палати, по-големи и по-малки, се редяха от двете му страни, всички обкръжени с висока стена, освен откъм самите Височини, единственото място на целия остров, което можеше да се нарече хълм и което пропадаше към водата в стръмна пропаст. Но не беше и малък. Жените на рода Барсала се занимаваха с търговия и политика още откакто градът се наричаше Фел Морейна. Пасажи с високи колони обграждаха двата етажа на палата Барсала и белият мраморен куб на зданието заемаше по-голямата част от терена, затворен между стените.

Намери Кацуан в една дневна, която щеше да предложи хубава гледка към езерото, ако пердетата не бяха спуснати, за да задържат топлината на огъня от широката мраморна камина. Кацуан седеше с кошничката си за везане, поставена на инкрустирана масичка до креслото й, и кротко се трудеше с иглата над гергефа. Не беше сама. Верин сгъна наметалото си на гърба на едно от отрупаните с възглавнички кресла, седна на друго и зачака.

Елза я погледна съвсем бегло. Зелената, чието изражение обикновено излъчваше кротост, стоеше на килима пред Кацуан и изглеждаше настръхнала, с изчервени бузи и гневно блеснали очи. Елза винаги си даваше сметка за мястото си сред другите Сестри, беше дори прекалено вежлива. За да пренебрегне Верин сега и още повече — да се опълчи на Кацуан, явно нещо я беше възбудило до крайна степен.

— Как можа да позволиш да си иде? — запита тя рязко старата. — Сега как ще го намерим без нея? — Аха, значи това било.

Главата на Кацуан остана наведена над гергефа, а иглата й продължи с бодовете.

— Можеш да почакаш, докато се върне — кротко отвърна тя. Ръцете на Елза се свиха в юмруци на хълбоците.

— Как може да си толкова завеяна? — настоя тя. — Той е Преродения Дракон! Това място може да се окаже смъртоносният капан за него! Длъжна си да… — Кацуан само й вдигна пръст и Елза тръшна уста така, че зъбите й изтракаха. Само това направи Кацуан, но стигна.

— Достатъчно ти търпях тирадата, Елза. Можеш да си вървиш. Марш!

Елза се поколеба, но всъщност нямаше избор. Лицето й все още беше изчервено, докато приклякаше в реверанс, стиснала тъмнозелените си поли, но макар да закрачи ядосано към вратата, не възрази.

Кацуан остави гергефа в скута си и се отпусна в креслото.

— Ще ми направиш ли малко чай, Верин?

Верин неволно се сепна. Другата Сестра дори не я беше погледнала.

— Разбира се, Кацуан. — На четириногата стойка до една от страничните масички беше поставен красиво изкован сребърен чайник и, слава на Светлината, все още беше горещ. — Разумно ли беше да се позволи на Аланна да замине?

— Трудно можех да я спра, без момченцето да разбере повече, отколкото му се полага, нали? — сухо отвърна Кацуан.

Верин бавно надигна чайника и наля в тънка синя порцеланова чашка. Не беше порцеланът на Морския народ, но беше много фин.

— Имаш ли представа защо изобщо е дошъл точно във Фармадинг? Едва не си глътнах езика, когато се сетих, че е престанал да скача от място на място само защото е тук. Ако е нещо опасно, навярно ще трябва да се помъчим да го спрем.

— Верин, той може да прави всичко, което сърцето му подскаже. Всичко, стига да остане жив до Тармон Гай-дон. И стига аз да мога да съм до него достатъчно дълго, за да го науча отново да се смее и да плаче. — Затвори очи, затърка с пръсти слепоочията си и въздъхна. — Той се превръща в камък, Верин, и ако не разбере отново, че е човешко същество, спечелването на Последната битка може да се окаже не по-добро от загубването й. Младата Мин му е казала, че има нужда от мен. Това поне измъкнах, без да будя подозренията й. Но трябва да изчакам той да дойде при мен. Виждаш колко грубо се държи с Аланна и другите. Достатъчно трудно ще е да го уча и сам да помоли. Той се противи на напътствията, смята, че трябва да направи всичко, да научи всичко сам-самичък, а ако не го накарам да се потруди, нищо няма да научи. — Дланите й се отпуснаха върху гергефа. — Тази вечер, изглежда, ме е обзела прекалена доверчивост. Необичайно за мен. Ако свършиш все пак някога с наливането на този чай, може да ти доверя още нещо.

— О. Да. Разбира се. — Верин допълни припряно чашката и още по-припряно прибра в кесията си неотвореното черно шишенце. Хубаво беше, че най-после можеше да е сигурна в Кацуан. — Мед слагаш ли си? — попита тя объркано. — Така и не запомних.