Робърт Джордан - Сърцето на зимата

Мин нищо не разбра. Не разбра и защо Авиенда зяпна Биргит и изведнъж се разсмя на „тази чудесна шега“, но беше сигурна, че се досеща защо Елейн се изчервява, ако наистина беше така. Онази стегната топка от чувства отново се превърна в бушуваща пещ.

— Ще го намерим ли най-после този ваш уускай? — проплака тя. — Аз самата искам да се напия като удавена мишка, и то по-скоро!

Когато на другата заран Елейн се събуди, спалнята беше леденостудена, над Кемлин се сипеше лек сняг, а Ранд си бе отишъл. Имаше го, но само в главата й. И това щеше да стигне. Тя се усмихна замислено. Поне засега щеше да й стигне. Протегна се лениво под завивките и си спомни за безразсъдното си увлечение снощи… и по-голямата част от деня също! Трудно й бе да повярва, че е била тя самата!… и смяташе, че би трябвало да се изчерви като слънцето! А й се искаше отново да се отдаде на безразсъдството с Ранд и не смяташе, че ще може отново да се изчерви някога. Не и за всичко, свързано с него.

А най-хубавото беше, че той й бе оставил подарък. Когато се събуди, видя на възглавницата до главата си разцъфнала златна лилия, с капчици роса по листчетата на цвета. Изобщо не можеше да си представи откъде е намерил лилия посред зима. Но изтъка Опазващия сплит около нея и я постави на нощната масичка, където щеше да я вижда всяка заран, щом се събуди. Вътъка го бе научила от Могедиен, но щеше да съхрани цвета свеж завинаги, капчиците роса никога нямаше да се изпарят — като вечен спомен за мъжа, който й бе обрекъл сърцето си.

Утрото й започна с вестта, че през нощта Аливия е изчезнала — сериозен проблем, предизвикал вълнение сред Родството. Чак когато Зайда се появи крайно изнервена, защото Нинив не била дошла за урока с Ата-ан Миере, Елейн научи, че Нинив и Лан също така са изчезнали от двореца и никой не знае кога и как, нито накъде са заминали. А много по-късно разбра, че от колекцията ангреали и тер-ангреали, които бяха донесли от Ебу Дар, липсват най-могъщият от трите ангреала и освен това още няколко предмета. Някои от тях, Елейн беше сигурна, бяха предназначени за жена, която очаква всеки момент да бъде нападната с Единствената сила. Поради което бележчицата, набързо надраскана от Нинив и оставена за нея при останалите неща, звучеше още по-обезпокоително.

Слънчевата стая на Слънчевия палат беше студена въпреки пращящите огньове в камините, дебелите килими и наклонения стъклен покрив, който пропускаше ярката светлина на утрото там, където снегът, задържащ се по тънките рамки на стъклата, не я скриваше, но беше подходяща за приеми. Кацуан бе преценила, че е най-добре да не присвоява тронната зала. Дотук лорд Добрайн кротуваше за това, че е задържала Каралайн Дамодред и Дарлин Сиснера — не можеше да измисли по-подходящ начин да им попречи да продължават с пакостите си от това да ги държи здраво, — но Добрайн можеше да вдигне излишна врява, ако започнеше да го притиска повече от допустимото. Беше твърде близък с момчето, за да прекалява с натиска си, и беше верен на клетвата си. Погледнеше ли назад в дългия си живот, Кацуан можеше да види и да си спомни провали, за някои от които бе съжалявала горчиво, и грешки, стрували живота на много хора, но тук не можеше да си позволи грешки и провали. Особено провали. Светлина, как й се искаше да ухапе някого!

— Настоявам да ми се върне Ветроловката, Айез Седай!

Харайн дин Тогара, цялата в зелен брокат, седеше вкочанена пред Кацуан, стиснала възмутено пълните си устни. Въпреки липсата на бръчки по лицето, сребро беше прошарило черната й коса. Надзорница на вълните на своя клан от десет години, дълго преди това тя бе командвала голям кораб. Нейната Надзорница на платната, Дера дин Селаан, по-млада и цялата в синьо, седеше на стол, грижливо поставен на една стъпка по-назад, съгласно техните представи за приличие. Двечките можеха да минат за много мрачни изваяния на образа на гнева, а чуждоземските им накити някак усилваха ефекта. Дори не извърнаха очи към Ибин, когато той им се поклони и им предложи на поднос сребърни бокали с горещо подправено вино.

Момчето, изглежда, не знаеше какво да направи, след като двете не приеха нищо. Начумери се разколебан и остана с превит гръб, докато Дайгиан не го дръпна за червеното палто и не го отведе — усмихнат забавен папагал в тъмносини дрехи с бели ленти. По-слабичък момък от първия, с голям нос и големи очи, не можеше да се нарече чаровен, камо ли хубав, но тя много си държеше на него. Момчетата седнаха едно до друго на пейката с възглавнички край едната камина и се заиграха на котешка люлка.