Робърт Джордан - Кръстопътища по здрач

— Не, Карлдин — каза кротко Лоиал и сложи тежката си лапа на рамото на спътника си. — Не можем да си тръгнем преди да сме разбрали за Добрайн. Той е приятел, приятел е на Ранд, и мой. Не можем. Все едно закъде сме се разбързали.

Карлдин извърна поглед настрана. Нямаше отговор.

Самицу стисна очи и вдиша дълбоко, но това не помогна. Без да ще, тръгна подир Сашале извън кухните, отново забързана да не изостава от плавните крачки на другата. Всъщност почти се затича — Сашале бе наложила още по-бърза скорост отпреди.

Брътвежът зад тях се усили още щом излязоха през вратата, кухненските слуги сигурно разпитваха слугинята за повечко подробности, които тя сигурно щеше да си измисли, след като знанието й не стигнеше. Поне десет различни версии за събитията щяха ща излязат от тази кухня, ако не толкова, колкото бяха хората вътре. Най-лошото бе, че щяха да плъзнат десет различни версии за събитията в кухнята, и всяка — добавена към слуховете, които вече бе пуснала Коргайд. Трудно можеше да си спомни ден, който да е минал толкова лошо за нея, така изведнъж, все едно че се подхлъзнеш на парче лед, само за да стъпи кракът ти на друго, и все така. Кацуан щеше кожата да й съдере и ръкавици да си направи от нея!

Добре поне, че и Лоиал и Калдрин тръгнаха след Сашале. Все пак можеше да използва това, което успееше да научи от тях, начин нещо да се спаси. Докато ситнеше до Сашале, тя ги изгледа бързо през рамо. Огиерът крачеше ситно, за да не надмине двете Айез Седай, намръщен угрижено. Заради Добрайн, най-вероятно, но може би и заради изпълняването на тайнствената си задача „доколкото можахме“. Тая загадка тя смяташе да разгадае. Младият аша’ман нямаше затрудненията на огиера, въпреки че на лицето му се беше изписало упорито нежелание, а ръката му поглаждаше дръжката на меча. Опасността у него не беше в стоманата. Той поглеждаше подозрително към гърбовете на двете Сестри напред, дори срещна навъсен погледа на Самицу. Но поне прояви разум да си държи устата затворена. По-късно трябваше да измисли начин да му я отвори, не само за зъбене.

Сашале така и не погледна назад да се увери, че двамата ги следват, но пък нали чуваше тътена на огиерските ботуши по плочите на пода. Лицето й беше умислено и Самицу беше готова да даде какво ли не, само и само да разбере какво си мисли. Сашале можеше и да е Вречена в Ранд ал-Тор, но даваше ли й това защита срещу един аша’ман? Беше Червена в края на краищата. Това не беше се променило с лицето й. Светлина, това можеше да се окаже най-лошото парче лед от всички!

Тежко беше изкачването от кухните до покоите на лорд Добрайн в Кулата на Пълната луна, която обикновено оставаше заделена за гостуващи благородници с висок ранг, и по целия път Самицу виждаше доказателства, че Сийра съвсем не е била първата, чула онова, което говорят вечно анонимните „те“. Вместо безкрайните потоци от слуги, течащи по коридорите, се виждаха малки възбудени групички, застанали на място и шепнещи си с безпокойство. При появата на Айез Седай те се разделяха и се пръскаха. Някои просто зяпваха, щом видеха крачещия през двореца огиер, но повечето само дето не се разбягваха. Всички благородници, които се мяркаха доскоро, бяха изчезнали — явно се бяха прибрали по стаите си да обмислят какви възможности и рискове им носи смъртта на Добрайн. Каквото и да мислеше Сашале, Самицу вече не се съмняваше. Ако Добрайн беше жив, собствените му слуги щяха вече да са потушили мълвата.

Като още едно потвърждение, коридорът пред покоите на Добрайн беше претъпкан със слуги с пепеляви лица, с ръкави, обшити до лактите със синьото и бялото на Дома Таборвин. Плачеха, изглеждаха посърнали и унили, темелът на живота им беше издърпан изпод краката им. След една дума от Сашале те се дръпнаха механично и сънено от пътя на Айез Седай. Замътени очи се втренчиха в огиера, без да разбират напълно какво виждат. Малцина се сетиха дори да се поклонят.

Антрето беше почти толкова пълно със слуги на Добрайн, повечето зяпнали като ударени от гръм. Самият Добрайн лежеше неподвижно на една носилка сред голямата стая, главата му си беше на тялото, но очите му бяха затворени, а от дългия прорез в черепа му върху замръзналото лице се беше стекла вече засъхваща струя кръв. Тънка струйка се стичаше и от отпуснатата му уста. Двама облени в сълзи слуги тъкмо покриваха лицето му с бял плат, но при влизането на Айез Седай спряха. Добрайн явно не дишаше, по гърдите на палтото му, с тънките цветни ивици, минаващи до коленете, имаше петна кръв. До носилката едно тъмно петно, по-голямо от човешки ръст, беше оцапало пъстрия зелено-жълт тайренски килим с дълги ресни. Всеки загубил толкова кръв трябваше да е умрял. Други двама мъже лежаха проснати на пода, единият с мъртвешки изцъклени, втренчени в тавана очи, другият на една страна, с костена дръжка на нож, стърчаща от ребрата, където острието със сигурност бе промушило сърцето му. Бяха ниски, светлокожи кайриенци и и двамата носеха ливреите на дворцови слуги, но един слуга никога не носеше дълга кама с дървена дръжка — а ками лежаха до всеки от труповете. Един мъж от Дома Таборвин, изпънал назад крак, за да изрита единия от труповете, се поколеба, щом видя влизащите Сестри, после въпреки всичко заби с всичка сила ботуша си в ребрата на трупа. Явно в момента правилата за благоприличие се бяха изпарили от ума на всички присъстващи.