Робърт Джордан - Кръстопътища по здрач

— Елдрид, тая ряпа сама няма да се обели. Кой наглеждаше смокиновия сос? Сухи смокини трудно се преглъщат! Къде ти е лъжицата за поливане, Каси? Андрил, тичай да донесеш една… — Готвачки и чистачки се пръснаха във всички посоки и кухнята скоро се изпълни с дрънчене на котли и лъжици, въпреки че всички явно се стараеха да са колкото може по-тихи и да не безпокоят двете Айез Седай. Явно се стараеха изобщо да не поглеждат към тях, макар това да включваше много кривене.

Огиерът бавно се надигна — главата му стигна почти до дебелите тавански греди. Облеклото му беше точно каквото Самицу помнеше от предишната си среща с огиер: дълго тъмно палто, което се уширяваше над дългите, загърнати надолу ботуши. Петната по него говореха, че е пътувал дълго. Той се извърна едва наполовина към нея и Сашале, докато правеше поклона си, и затърка едрия си нос все едно, че го е засърбяло, като скри отчасти широкото си лице. Изглеждаше доста млад за огиер.

— Ще ни прощавате, Айез Седай — избоботи той, — но наистина трябва да си тръгваме. — Наведе се да вземе една грамадна кожена торба с вързано отгоре навито одеяло, от която изпъкваха няколко ръбести неща, прибрани покрай всичко останало, натъпкано вътре, и я метна на едното си рамо. Обемистите джобове на палтото му също се бяха издули от ръбести форми. — Дълъг път ни чака до стъмване.

Спътникът му обаче остана седнал, изпънал ръце на масата — светлокож младеж с едноседмична брада, който, изглежда, беше спал не една нощ, загърнат в опърпаното си палто. Гледаше двете Айез Седай настръхнал, с черни очи като на хваната в капан лисица.

— Къде отивате, че да стигнете там до вечерта? — Сашале спря чак когато се озова пред младия огиер, толкова близо, че трябваше да вдигне глава, за да го гледа в лицето, макар да го направи тъй, че да изглежда по-скоро изящно, отколкото непохватно. — Да не сте тръгнали за събранието, за което чухме, в стеддинг Шангтай? Майстор… Ледар ли беше?

Дългите му уши замърдаха енергично, после спряха да мърдат, а големите му колкото чаени чаши очи се присвиха почти толкова напрегнато като на младия мъж, чак докато провисналите вежди не се спуснаха над бузите му.

— Ледар, син на Шандин, син на Коймал, Айез Седай — отвърна той с неохота. — Но определено не отивам за Великия дънер. Че то и да ида, Старейте няма да ме пуснат да приближа толкова, че да чуя какво се говори. — Издаде дълбок, басов кикот, който изглеждаше насилен. — До вечерта не можем да стигнем там, където отиваме, Айез Седай, ала всяка левга зад нас е левга, която няма да трябва да извървим утре. Наистина трябва да си хващаме пътя. — Небръснатият младеж се изправи, ръката му нервно опипа дългата дръжка на окачения на кръста му меч, но той не посегна да вземе торбата и навитото одеяло в краката си, когато огиерът се запъти към вратата, дори когато великанът рече през рамо: — Трябва да тръгваме веднага, Карлдин.

Сашале се плъзна плавно на пътя на огиера, въпреки че трябваше да направи цели три крачки срещу една негова.

— Търсите работа като зидар, майстор Ледар — каза тя с нетърпящ възражения тон, — но ръцете ви не са толкова мазолести като на зидарите, които съм виждала. По-добре ще е да отговорите на въпросите ми.

Сдържайки победоносната си усмивка, Самицу пристъпи до Червената сестра. Значи Сашале смяташе просто да я избута настрана и да изкопчи какво става, така ли? Чакаше я изненада.

— Наистина трябва да поостанете — рече тихо тя на огиера; шумът в кухнята щеше да попречи на някой друг да чуе, но нямаше нужда да се рискува. — Когато дойдох в Слънчевия палат, вече бях чула за един млад огиер, приятел на Ранд ал-Тор. Напуснал е Кайриен преди няколко месеца, в компанията на един младеж на име Карлдин. Така ли е, Лоиал?

Ушите на огиера клепнаха посърнало.

Младежът изтърси груба ругатня, макар че ако имаше капка ум в главата, нямаше да си го позволи пред Сестри.

— Тръгвам, когато сам пожелая да тръгна, Айез Седай — рече той дрезгаво, но с тих глас. Общо взето гледаше между нея и Сашале, но бдително следеше да не би някой от работниците в кухнята да се приближи. И той не искаше да го чуят. — И преди да тръгна, аз искам няколко отговора. Какво се е случило с моите… приятели? И с него. Той полудя ли?

Лоиал въздъхна тежко и направи усмирителен жест с ръка.

— Кротко, Карлдин. Ранд не би искал да почваш кавга с Айез Седай. Кротко.

Карлдин само се навъси още повече.

Изведнъж на Самицу й хрумна, че може и по-добре да се оправи с това. Тия очи не бяха на лисица в капан, а на вълк. Свикнала беше с Деймир, Джаар и Ибин, обвързани надлежно и опитомени. Последното можеше и да е попресилено, въпреки че Мерайз полагаше усилие с Джаар — по нейния си начин, — но вчерашният ужас май се превръщаше в днешно самодоволство. Карлдин Манфор също беше аша’ман, ала нито обвързан, нито опитомен. Дали прегръщаше мъжката половина на Силата? Едва не се разсмя. Все едно да се питаш дали птиците летят.