Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

Ярдем кимна, помръдна ухо и обиците му звъннаха. Двамата седяха и мълчаха.

— Аз имам отговор на това — каза накрая Ярдем.

— Теологически?

— Да.

— Тогава по-добре ми го спести — каза Маркъс, плесна се по бедрата и стана. Гърбът го болеше по цялата дължина, устата му беше пресъхнала. Протегна се и нещо между плешките му изпука като суха съчка. — Пик вече ни е подготвила списък със задачи, познах ли?

— Позна, сър. Но ако искаш да поспиш, аз ще се оправя. Ще организирам момчетата и ще свършим каквото има да се свърши.

— Не. Работата си е работа — каза Маркъс. — Не чака.

Камнипол отвори портите си за Досън и неговите хора като за герои от легенда. Тежките черно-златни краски на града се губеха под разноцветна празнична украса. Десетметрови гирлянди висяха от прозорците на Кралски шпил, мостовете над Прореза бяха окичени с цветя, както естествени, така и дело на човешки ръце. Досън вървеше по широките улици, придружен от почетна стража, детски хорове пееха древните химни за юнаци и герои, включвайки и неговото име сред имената на героите от миналото. Камнипол го посрещаше като велик човек и родолюбец. Иронията беше жестока. Всичко това беше вярно, но заслугата не беше на Досън.

Засега.

Армията чакаше на лагер извън крепостните стени. Войски не се допускаха в столицата. Това беше старо правило, а след бунта на наемниците традицията се спазваше още по-стриктно. Но дори да беше вкарал силом войската си в града, това не би му свършило работа. Днес Камнипол го посрещаше и славеше като герой само защото се беше проявил като послушно оръдие на Гедер Палиако и неговия култ. Обърнеше ли се твърде рано срещу регента, провалът му щеше да е гарантиран. Досън се усмихваше, вирнал брадичка, махаше, приемаше цветните гирлянди и си напомняше, че всичко това не е отплата за стореното дотук, а е аванс срещу другото, което тепърва щеше да направи.

Зад него крал Лечан вървеше с гордо вдигната глава, с цялото достойнство, което можеше да изстиска от старото си тяло. Веригите около врата и китките му бяха сребърни и толкова тънки, че можеха да минат за бижута, но си бяха вериги.

Лорд-регентът ги чакаше в голямата зала за аудиенции в Кралски шпил. Принц Астер седеше до него, а едрият като бик свещеник стоеше прав зад трона. Палиако носеше малката регентска корона и вездесъщото си черно кожено наметало въпреки жегата. Свещеникът беше с кафявото си расо, не по-различно от расата на другите, по-нисши негови съратници. Врабец, който шепне в ухото на врана.

Множеството беше притихнало. Не чак мълчаливо. Досън чуваше мърморене и оплаквания, но не толкова много, нито толкова силни, че да заглушат гласа му.

— Лорд-регенте — каза той. — Възложихте ми да покоря Астерилхолд. Дойдох да докладвам, че задачата е изпълнена.

При последната дума тълпата избухна в аплодисменти и победоносни викове. Досън овладя напиращата усмивка. Не сваляше поглед от лицето на Палиако. Никой не знаеше, че е пренебрегнал заповедта на регента, самият той не беше получил отговор на писмото, с което уведомяваше Палиако, че е взел нобилитета на Астерилхолд под личната си протекция. Не беше изключено Палиако да го обвини в предателство, но точно сега, когато столицата звънтеше като празнична камбана в чест на Досън Калиам, това беше малко вероятно. Почти невъзможно.

А и регентът всъщност се усмихваше. Оглеждаше се с широка усмивка, сякаш тълпата аплодираше него. Палиако стана и вдигна ръка да ги призове към тишина, но врявата продължи още минута-две, преди постепенно да затихне.

— Лорд-маршал Калиам. Вие още веднъж доказахте, че сте безценен приятел на Разсечения трон. За мен е дълг и удоволствие да ви дам още титли и владения. От днес нататък вие сте Досън Калиам, барон на Остерлингов хребет, както и на баронство Калтфел.

Досън усети тежест в гърдите си. Подновените викове го пометоха като лятна буря. Вече се беше досетил, че преговори за мир няма да има, че войната, приключила вече, не е била конфликт между цивилизовани кралства. Била е откровено завоевание и сега Палиако раздаваше военната плячка: подаряваше на Досън град, голям почти колкото Камнипол. На практика го беше направил втория по влияние човек в империята, предшестван единствено от самия регент.

Досън поздрави по военному, но наум претегляше трескаво последствията. Представи си как богатството на Калтфел се стича в неговите ръце, в неговия дом, при синовете му. Дори лорд Баниен щеше да изглежда просяк в сравнение с него.