Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

— За нещо конкретно ли да се ослушвам?

— За всичко свързано с него. Докладвай ми каквото чуеш, а аз ще преценя кое е полезно и кое — не. Можеш да си тръгваш. Аз ще поседя тук и ще се попотя още малко.

Маркъс излезе. Имаше чувството, че излиза от гимнастическия салон след тежка тренировка в бойните ями. Чувстваше се пребит. Светът уж беше същият, но беше и различен. Порте Олива му се струваше по-малък. По-рехав. Сякаш единствено Ситрин беше придавала с присъствието си реалност на града. И ако това не беше нейният град, значи беше просто струпване на сгради върху скалист терен с изглед към морето. А в това нямаше голямо очарование.

Вървеше бавно по обратния път. Още валеше. Ръмеше по-скоро. Улиците бяха мокри, хлъзгави и воняха. След час-два жегата щеше да поотслабне. Е, Маркъс пак щеше да се поти в леглото си до сутринта. И така, докато дните отново не станеха къси. Но той щеше да е тук и тогава. Щеше да работи за Пик Устерзал и Медеанската банка и да чака Ситрин да се прибере, докато не стане ясно, че тя няма да се върне.

Задържа тази мисъл в главата си, както човек притиска с език болен зъб.

— Тя не ми е дъщеря — каза си. Тих гласец откъм тъмните кьошета на главата му отвърна: „Тя е Ситрин“.

Не беше сигурен на какво се е надявал. Какво е очаквал. Че ще се задържат тук може би. Че двамата с Ярдем ще се грижат за сигурността на Ситрин и на нейната банка ако не вечно, то поне няколко години. Ситрин не му беше обещавала нищо такова, нито той я беше питал изрично. Ако тя си намереше по-добър път, по-добър план, беше свободна да поеме по него и никой не би могъл да я обвини в предателство.

Просякиня го наближи с протегната ръка, после срещна погледа му, стресна се и заотстъпва. Маркъс видя, че е наближил кръчмата. Не знаеше, че се е запътил натам. Врявата откъм двора беше същата като преди. И по-силна даже. Маркъс влезе в двора. Видя как Ярдем вдига очи към него. Ушите на тралгуна се наклониха напред, но Маркъс само вдигна ръка, повече в знак, че го е видял, отколкото за поздрав.

Кахуар Ем и клиентката му седяха на малка маса в сянката на голям бял зид. Чайки крещяха и кръжаха оттатък зида, сиви на фона на бялото небе. Маркъс се поколеба. Имал бе достатъчно любовници в годините след Елис и отлично знаеше какво лекува сексът и какво — не. Точно сега тялото му не изпитваше глад. Нямаше нужда от освобождение заради самото освобождение. Утехата, която му трябваше, не би могъл да открие в леглото на жена.

Нито никъде.

„Имаме постоянна работа и добро заплащане. Имаме храна и покрив над главата. Нали точно това търсехме?“

Или нещо повече? Какво повече би могъл да иска? Какво толкова беше отнесла със себе си Ситрин, че да го остави гневен и в неведение кой или какво го гневи?

Жената с Кахуар Ем вдигна глава, видя го и се усмихна. Маркъс й отвърна със същото. Това беше грешка, но той също имаше право на грешки. Откри сервитьорчето, поръча и му даде сребърник, който щеше да покрие сметката двойно. Когато се приближи до масата при зида, Кахуар Ем се усмихна и вдигна вежди.

— Добър вечер — каза Маркъс. — Реших да ти върна жеста. Да ви черпя по едно?

— Разбира се, заповядай — каза Кахуар Ем. — Това е Арин Косталин, моя скъпа приятелка от Херез.

— Маркъс Уестер — каза той и пое ръката й.

— И аз така чух — отвърна жената.

Ярдем го откри до дигата малко преди зазоряване. Междувременно Маркъс беше изтрезнял. По някое време след полунощ дъждът беше спрял и от облаците нямаше и помен. Ярдем държеше кесийка печени ядки. Клекна до Маркъс и му предложи. Маркъс бръкна в кесийката и си взе една шепа. Бяха сладки и сочни.

— Не те видях в казармата — каза Ярдем.

— Аз съм един тъп задник.

Ярдем кимна и метна една ядка в устата си. Задъвкаха мълчаливо. Чайка изпищя, издигна се в тъмното небе, после се спусна обратно към скалите, сякаш нещо горе я беше смутило.

— Действал си по бързата процедура, сър? С жената?

— Да.

— Деца да очакваме ли?

— Не. За това поне внимавах. Но после взех да говоря за…

Маркъс се наведе напред и стисна главата си с ръце.

— Раничко е било да говориш за тях, сър.

— Раничко беше.

— Подплашил си я и тя е избягала.

— Избяга — отвърна Маркъс.

Във водите под тях рибарските лодки излизаха за дневния улов. Приличаха на черни точки върху тъмното море.

— За Алис и Мериам ли се разприказва? — попита Ярдем. — Или за магистрата?

— За Ситрин.

— Мислиш, че няма да се върне, така ли?

— Мисля, че може и да не се върне. Не бих я обвинил, ако реши да остане там. А някой ден ще трябва добре да си помисля какво е нужно, за да завъдя семейство, което да остане при мен.