Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

Астер въздъхна отегчено, но очите на стария учител грейнаха.

— Звучи много интересно, милорд. Спомняте ли си името на автора?

— Есето беше философско и писано само преди триста години, така че…

— Да, разбирам. В онзи период повечето есета са били анонимни.

Гедер разлисти страниците. Платното беше гладко и нежно като човешка кожа под пръстите му. Притурката с бойните карти изглеждаше различно от онази в неговата книга. Тук имаше поне три диаграми в повече, както и сравнителна таблица, вероятно добавена при някой от по-късните преписи. Гедер плъзна пръсти по древното мастило и попита:

— Може ли да я взема за няколко дни? Ще ми се да я сравня с моята.

Лицето на синая застина, пръстите му се размърдаха безсилно.

— Разбира се, милорд — каза той. — За мен ще е чест.

— Благодаря — каза Гедер. — Ще ви я върна. Засега ще я прибера при моите книги, ако нямате нищо против.

— Не, разбира се — отвърна учителят.

— Значи ли това, че може да се занимаваме с нещо друго? — попита обнадеждено Астер, докато Гедер излизаше от стаята.

Вървеше с разтворената книга в ръце, пръстът му се плъзгаше по редовете. Топла искра на вълнение припламна в гърдите му. Не беше виждал този превод, а оригиналният текст май беше по-пълен от онзи, с който беше работил той.

„Целта на войната е мир. Глупавият военачалник води своята войска в битка, за да спечели победа, и самата му природа ще го принуди да се върне към нова битка. Умният военачалник води войската си в битка, за да затвърди победата, и природата на света ще го принуди да потърси нова битка. Мъдрият военачалник води войската си в битка, за да промени формата на света, и така създава място, което няма нужда от него.“

Изобщо не беше като копието на Гедер. Не помнеше да е срещал този пасаж в него. Тока не използваше често думата мъдър, а когато я използваше, обикновено го правеше във връзка със свещеничеството. Гедер се зачуди дали в оригиналния текст не е имало дискусия за свещеници-воини, извадена от някой по-късен преводач.

— А — каза Басрахип. — Пак слушаме празни гласове, принц Гедер?

Висшият свещеник седеше на тапицирана пейка в главната стая.

— Обичам книгите — каза Гедер.

— Някои са хубавки, но и те са играчки. Не значат нищо.

— Е — каза Гедер, затвори книгата и я остави настрана, — по този въпрос явно няма да постигнем съгласие.

— Засега — съгласи се Басрахип.

Гедер седна до прозореца. Следобедното слънце напече ръката му.

— Какво откри?

Нищо изненадващо, оказа се. Дворът бил убеден в предстоящата победа и смятал, че заслугата е на Гедер и на неговия съюзник и някогашен наставник Досън Калиам. Имало разнообразни мнения как да се действа с победения им съсед, но господата спорели по джентълменски, а не се карали като каруцари. Подробностите бяха по-интересни. Един настоявал да изчакат, докато барон Воденблат се върне от Северобреж. Друг смятал, че бракът на принц Астер и астерилхолдската принцеса Лизбет трябва да бъде уреден веднага щом пристигне искането за мир. Гедер можело да проточи войната достатъчно дълго, за да съсипе нивите, мелниците и корабостроителниците на врага, или да ги запази, за да ги използват в идните години двете обединени кралства.

Говориха с часове, докато слънцето се хлъзгаше на запад и бавно завличаше Камнипол в червената светлина на залеза, в сивия здрач и после в мрака. Луната още не беше изгряла и звездите грееха ярки във високото лятно небе. Накрая Гедер се оттегли в спалнята си, където непознати мъже го съблякоха, напудриха го и го сложиха да легне под тънки пролетни завивки. Докато се унасяше, се сети, че е забравил книгата на учителя. Добре би било да почете малко преди сън. Вече почти не му оставаше време за четене…

Утрото дойде ясно и студено. Гедер полежа малко в леглото, загледан в слънчевите лъчи, които се изливаха на снопове през прозореца. Последва ритуалното унижение, след това Гедер отиде в кралската семейна трапезария. Басрахип вече беше там, Астер също. Двамата си говореха, Басрахип се усмихваше, а Астер се смееше с глас. Гедер седна на масата. Млада слугиня му сервира печена патешка кълка, варени круши, черно хлебче и подсладено с мед кафе, толкова гъсто и силно, че утайката беше като кал по дъното на чашата.

— Нещо смешно ли изпуснах? — попита Гедер.

— Преподобният Басрахип имитира хората от двора — каза Астер.

— И как се справя?

— Никак — каза Астер и пак се разсмя. — Изобщо не го бива.