Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

Не, друго го притесняваше — дреболия уж, но го притесняваше. Все по-често виждаше хора с ярки дрехи, виждаше слугите да режат цветна хартия на малки ленти, като онези, които хората хвърляха от високите прозорци на празник. Знаеше, че ще има празненства по случай края на войната и че всички трябва да се подготвят за тях. Градът му приличаше на напъпило ярко цвете, което само чака подходящия миг да се разтвори. И все пак да се готвиш толкова енергично за празненствата по случай победа, която още не е спечелена, му се струваше нередно, беше като да дърпаш дявола за опашката. Ентусиазмът на прислугата го дразнеше, но двойно повече го притесняваха сериозните дискусии на тема какво да се прави след като Астерилхолд обяви капитулация.

— Щом Лечан поиска мир — каза Емер Фаскелан и преплете пръсти върху голямото си шкембе, — трябва непременно да поискаме пълен контрол над моста Сереф. Най-малкото.

— И репарации — каза Госпи Алинтот. — Пропуснахме половината сеитба и не е честно жените и децата ни да гладуват. Загубихме и свестни мъже, чиито вдовици и сирачета трябва да бъдат възмездени.

Дискусията очевидно беше започнала във „Великата мечка“ и сега се преповтаряше на по-високо ниво в съвещателната зала на Гедер. Стените тук бяха драпирани с коприна и гоблени от Фар Сирамис и с фини златни верижки от Пют, а подът беше покрит с южнярски килими от вътрешността на Лионеа. Масата, около която седяха, беше оформена от плоча боржиански базалт — краката изобразяваха тринайсетте човешки раси, а плотът представляваше стилизирана корона. Мебелите като политически скулптури. Въздухът ухаеше на холскарски тамян, който навяваше на Гедер мисли за вкусна храна и зрели плодове.

Войници от личната стража на Гедер стояха в ъглите на залата, въоръжени и безстрастни, а Басрахип седеше на масичка до вратата, та Гедер да го вижда. Свещеникът уж медитираше, но полузатворените му очи проблясваха под клепачите.

Настоящият съвет биеше повече на раздумка, отколкото на сериозна среща на високо равнище, защото повечето важни й влиятелни антийски велможи бяха на бойното поле. Вместо тях в залата се бяха събрали синове, дядовци и секретари. Мъже, които бяха участвали във войната от столовете си и сега доволно се поздравяваха един-друг за успеха. Единствените, които наистина бяха стъпили на бойното поле, бяха Госпи Алинтот — той още се възстановяваше от рана в ръката — и Джори Калиам, който току-що беше пристигнал в столицата с писмо от баща си. Армията беше стигнала Калтфел. Решителната обсада беше започнала.

— Ако позволите… — бавно каза Джори. — Какво точно се опитваме да постигнем? Тоест, ако искаме да осакатим Астерилхолд за едно поколение в бъдеще, лесно ще го направим. Но това ли искаме?

— Е, те безспорно трябва да бъдат наказани — каза Емер Фаскелан. — Братовчед ми умря заради техните кроежи. Загина на улиците на Камнипол.

— Точно това имам предвид — каза Джори. — Искаме да ги накажем и после да се върнем към нещата, както бяха преди, така ли? Или да се опитаме да наложим контрола си над Астерилхолд? Те искаха обединение на кралствата. Ние искаме ли го?

— Разбирам накъде биеш — каза Алинтот.

— Аз пък — не — каза Гедер. Обикновено не би признал нещо такова, но с Джори се чувстваше по-уверен.

— Контролът над моста например — поясни Джори. — Това ще ни помогне да спечелим следващата война, ако има такава. Може би ще подейства възпиращо на Астерилхолд, защото ще знаят, че няма как да спечелят нова война. Но те и тази война не искаха. Действаха чрез хора в собствения ни двор. Каквито и репарации да им наложим, те не гарантират, че това няма да се случи отново.

Присъстващите се смълчаха за миг.

— Заложници? — каза Гедер. — Може да вземем заложници, да. Техни деца, които да отгледаме тук. И при първия знак за нов заговор ще имаме средство за натиск чрез децата.

— Аз си мислех за нещо по-постоянно — каза Джори. — Лечан има двама сина и дъщеря. Ако синовете му се откажат официално от правата си върху трона, а дъщерята се ожени за принц Астер, той ще стане наследник на астерилхолдския трон.

— Всичко това така или иначе започна като идея за обединение — каза замислено Емер Фаскелан. — Може би е неизбежно. А ако приемем, че е така, добре ще е ние да поставим условията за обединението. Но те ще искат да се направи нещо още сега. Ще минат години, докато Астер стане пълнолетен, а Лечан умре. Това е много време.

— Всички вие ми дадохте храна за размисъл — побърза да каже Гедер. Досещаше се накъде отива разговорът. — Ще ме извините, но трябва да се заема с нещо друго.