Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

— Всичко това — каза Ситрин и обхвана с жест празните гробове и смъртните отпечатъци — е тук отпреди началото на историята. Хората са се грижели за тези гробници, забравяли са ги и после са ги преоткривали отново още преди хилядолетия. И твърдиш, че това не те впечатлява?

— Сигурно би трябвало — каза Лауро и вдигна рамене. — Но не е така. За мен това е просто Гробницата. За хората, които не са от Карс, то е нещо вълшебно, но за мен е просто част от пейзажа, като морето, или небето, или скалите, все неща, които виждам ежедневно.

— Хмм.

— Какво?

— Аз пък работя с Маркъс Уестер — каза Ситрин. — Подозирам, че за мен той е като Гробниците за теб.

Двете големи изненади, които холдинговото дружество поднесе на Ситрин, бяха свързани с Парин Кларк, ревизора, когото Ситрин беше убедила, че заслужава да запази мястото си в портеоливанския клон на банката, пък било и само като фигурантка. Първата бе, че Парин Кларк също живее в частната крепост на холдинговото дружество в града. Втората — че очевидно се радва да я види.

Влязоха през бронзовите порти и видяха бледия мъж да седи на една пейка. Лауро му извика за поздрав. Парин Кларк им махна в отговор, поколеба се за миг, после им даде знак да отидат при него. Докато вървяха натам, Лауро се опита да хване Ситрин за ръка, а после дори преметна ръка през раменете й.

— Братко — каза Парин Кларк. Технически беше вярно, защото Парин беше женен за сестрата на Лауро, но на Ситрин й беше трудно да си представи двамата като част от едно семейство. — Как сте? Къде ходихте?

— Заведох Ситрин в Гробницата на драконите — каза Лауро. — Не я беше виждала.

— И хареса ли ви гробницата, магистра?

— Да, благодаря — отвърна Ситрин. Усети как до нея Лауро леко се напрегна, притеснен от официалния им тон. В очите на по-възрастния мъж пък се прокраднаха весели искрици. Щом Лауро искаше да си играе с нея на фамилиарност, тя пък щеше да го дава тежко-тежко с Парин и така да подложи крак на момчето. На препятствията по принцип не им се полагаше комфорт.

— Чудех се дали не мога да ти отнема магистрата за няколко минути. Изскочи нещо, което искам да обсъдя с нея. Банкови дела.

— Разбира се — отвърна с известен хлад младежът, свали ръката си от раменете й и й се поклони. — Благодаря ти за компанията. Беше ми много приятно.

— Не, аз ти благодаря, Лауро — каза Ситрин.

Седна на пейката до Парин Кларк и се загледа след сина на Коме Медеан, който пресичаше двора. Кларк се отмести мъничко настрани, за да не би случайно да се докосват, отбеляза Ситрин.

— Мога ли да ви попитам нещо? — попита той.

— Разбира се.

— Какво се надявате да спечелите тук?

Ситрин го погледна право в очите, но както винаги Парин беше олицетворение на любезната безизразност. Ситрин не познаваше друг, който по-добре от него да прикрива мислите и чувствата си. Познаваше хора, които се справяха почти толкова добре, но нито един, който да го превъзхожда.

— Мислех, че съм изяснила това в достатъчна степен — каза тя, изпробвайки закачливата арогантност, която й беше свършила работа пред Коме Медеан.

— Не — отвърна Парин без следа от лековатост в тона. — Обяснили сте какво искате. Аз питам защо го искате. Какви са амбициите ви?

— Съжалявам — каза тя. — Не разбирам въпроса ви. Просто искам да управлявам сама своята банка.

— Да, но защо искате точно това?

— Защото е моя — отвърна Ситрин.

Парин вдиша продължително и се измести, така че да е наполовина с лице към нея. Дървото над тях хвърляше шарени сенки по лицето му и за миг той й заприлича на горски дух, така както ги рисуваха в детските книжки.

— Искате да сте богата ли?

— Вероятно.

— Значи не това е отговорът. Власт ли искате, влияние?

— Искам властта, която ми се полага по право — отвърна Ситрин. — Искам онова, което съм си заработила.

— Дори ако сте го заработили чрез фалшификация и измама?

— Не съм причинила вреда никому — каза Ситрин и скръсти ръце на гърдите си. — Просто въртях бизнес и го правех добре. Изпълнявах сключените договори. А те бяха законни във всичко, освен във възрастта ми.

— Пречка, която скоро ще отпадне — каза Парин, колкото на нея, толкова и на себе си сякаш. Потропа с пръсти по коляното си и се намръщи. — Давате ли си сметка, че Коме ви натрапва сина си, за да провери дали не сте тръгнали на лов за съпруг?

— Можеше да ме попита направо. Не съм. Не си търся някой, който да управлява банката вместо мен. Ако беше така, щях да се оженя за Пик Устерзал и да приключа с въпроса.