Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

— О, бихте могли — каза тя. — Но няма да го получите. А сега ще ви помоля да си вървите. Имам скъпи гости.

Исандриан буквално скочи на крака и я погледна извинително и с притеснение.

— Не знаех, милейди, иначе не бих се натрапил. Явно ви дължа дори по-голяма благодарност. Ако някога мога да ви услужа с нещо, само кажете.

— Лорд Исандриан? — каза тя. Той спря на път към вратата. — Моят съпруг ви мрази, но също така ви уважава. Такова положение не е от най-лошите.

Исандриан кимна сериозно и излезе, а Клара бавно тръгна към градината. От писмата на Досън беше останала с впечатлението, че сър Алан Клин не се радва особено на възможността да изчисти името си. Нещо повече, Палиако явно бе направил и невъзможното да му стъжни живота. Чудеше се дали да пише на Досън за разговора си с Исандриан, или да почака, докато той се прибере.

Елисия и гувернантката още бяха при езерцето, чуваха се плискане и весели викове. Сабиха седеше сама на масата и държеше лулата на Клара.

— Къде я намери? — попита Клара и взе малката глинена лула от ръката й. Беше добре натъпкана с тютюн, готова за ползване.

— В стаята ви — отвърна Сабиха. — Точно както предположихте. Бях се заслушала във внука ви. Красиво дете.

— Да. В това се е метнал на майка си. Елисия винаги е била хубаво дете, дори когато растеше с по една педя на година и приличаше на оживяло стръкче трева. За жалост и Корл не обича да спи следобед, точно като майка си. Ще ти кажа една тайна. Това е отмъщението на бабата — да гледа как децата й се борят със същите неща, с които са тормозили самата нея в детството си.

Сабиха се усмихна. На пръв поглед не личеше, че е плакала. Очите й бяха леко зачервени, но нищо повече. В това отношение беше късметлийка. Способността да криеш сълзите си е дар. Сега обаче в очите й отново се появиха сълзи. Клара сви замислено устни.

— Понякога — каза Сабиха, — не често, но понякога си мисля какво ли би било, ако не бях дъщеря на лорд Скестинин.

— Но ти винаги си била негова дъщеря, миличка — каза с усмивка Клара, за да отклони момичето от пътеката, по която беше поело. Напразно.

— Знам. Просто жените, които не са като нас, имат повече свобода. И срещат повече трудности, знам това. Но все пак намират начин да си уредят живота и…

— Не — прекъсна я Клара.

Сълзи напълниха очите на Сабиха, но не потекоха по бузите й. Засега.

— Не — повтори Клара, по-меко този път. — Не бива да мислиш за онова дете. Дори не си мечтай да си го върнеш. Не е честно да искаш от всички останали да забравят, а ти да го помниш. Само ти. Не става така.

— Той ми липсва — прошепна Сабиха. — Липсва ми. Как да се боря с това?

— Не трябва да показваш, че ти липсва. Джори пое голям риск, за да ти даде шанс за нов живот. Ново начало. Ако не си го искала, трябваше да откажеш предложението му. Но ти го прие и не е честно да се държиш за миналото. Не е честно и не е мъдро.

— Съжалявам — каза Сабиха със свито гърло. — Той е моето малко момченце. Мислех, че ще разберете.

— Разбирам. И точно затова ти казвам тези неща. Погледни ме. В очите, Сабиха. Погледни ме. Така.

Сабиха преглътна, а Клара усети сълзи да смъдят в собствените й очи. Някъде далече имаше едно момченце, чиято майка го обичаше безумно, а то никога нямаше да го разбере. За майката може и да беше справедливо. Тя поне беше взела съзнателно решение, та дори наказанието да изгледаше несъизмеримо с грешката. Детето обаче нямаше никаква вина. Нямаше вина, но щеше да страда, а Клара щеше да направи всичко по силите си да поддържа тази раздяла и да заточи стария скандал в миналото на Сабиха, където му беше мястото. Сълза се отрони по бузата на Сабиха, Клара изтри една от своята.

— Добре — каза Клара. — А сега се усмихни.

Последният драконов император спеше пред нея. Всяка нефритена люспа беше голяма колкото разперената й длан. Клепачите бяха отворени леко, колкото да се види малък отрязък бронзово око. Свитите криле бяха дълги като корабни мачти. Не, по-дълги. Ситрин се опита да си представи как статуята оживява. Как се раздвижва. Как проговаря на езиците, сътворили света.

От една страна, размерът, красотата и внушението за скрита физическа сила действаха смиряващо. Нокти като тези можеха да сринат къща с един замах. В устата можеше да се събере цял кон. Но силата не беше единственото. Скулпторът беше успял да улови интелекта, гнева и отчаянието и да ги предаде във формата на очите и ъгъла на хълбоците. Морад, лудият император, срещу когото се бяха разбунтували братята му по люпило. Морад, срещу когото бе заговорничил Дракис Гръмовран. Морад, чиято смърт беше дала независимост на всички човешки раси.