Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

— Ужасно е — кимна Клара. — Но ти, скъпа Елисия, изглежда, си се възстановила напълно. Жалко само, че пропусна сватбата, както и погребението след това. Има някакво странно равновесие в света, не мислите ли? Хубавите и лошите неща вървят по двойки.

— Божественото чувство за хумор, предполагам — каза Елисия. Гласът й се беше променил едва доловимо. Прихванала беше съкратените гласни на източните покрайнини, където Антеа граничеше със Саракал. — Добре поне, че Корл не го хвана. Когато беше по-малък, хващаше всичко, а няма по-лошо от това хем ти да си болна, хем детето ти да е болно.

Нещо като усмивка трепна на устните на Сабиха.

— Сигурно, макар че аз няма как да знам.

— Така е — отвърна Елисия. — Но скоро ще разбереш, надявам се. Младоженци и прочие. Корл се роди няма и година след като се оженихме.

— При мен може и да се проточи — каза Сабиха. — Джори отсъства много, заради войната.

Елисия цъкна съчувствено с език, после вдигна рамене.

— Е, по-добре по-късно, отколкото по-рано.

Сабиха се засмя и кимна, сякаш не беше схванала завоалираната обида. Дори в погледа й почти не пролича. Съпругата на Джори беше наистина впечатляваща, помисли си Клара, по свой собствен начин.

— О! — каза Клара. — Забравила съм си лулата. Честно, напоследък много започнах да забравям. И с мама стана така. Последните години от живота си се мотаеше из къщата, забравила за какво е тръгнала. И това я забавляваше, между другото, дори когато съвсем оглупя. Лулата беше ли при мен, когато бяхме в дневната, Сабиха?

— Май не. Може да е в кабинета ви. Искате ли да ида да я потърся?

— О, благодаря ти! Иначе току-виж слугите решили, че оглупявам. Веднага ще се възползват.

Сабиха стана и им кимна, сякаш никоя от трите не знаеше, че Клара я отпраща, за да остане насаме с дъщеря си. Веднага щом момичето влезе в къщата, Клара смъкна любезната си маска.

— Тя не ми е сестра — каза Елисия още преди Клара да си е отворила устата. — Не мога да повярвам, че си позволила на Джори да се ожени за нея. Сериозно, майко, къде ти е бил умът?

— Където и да ми е бил умът, сега тя е Калиам. Никой не печели нищо, когато я дразниш за старите й грешки. А и можеше поне да се престориш, че наистина си била болна.

— Седмици наред се мъчех да защитя теб и татко пред съпруга си и неговото семейство. Знаеш ли как ни наричат? Приютът на Калиам за пропаднали момичета. Как, мислиш, се чувствам аз?

— Засрамена от съпруга си, несъмнено.

Елисия стисна зъби. Чу се силен писък, после и строгият глас на гувернантката. Лек ветрец разлюля розите. Имаха много пъпки, част вече бяха разцъфтели, бели и оранжеви. Клара винаги бе предпочитала трендафилите с простичките им цветове, а не големите кичести чаени рози, които се харесваха на всички останали. Вдиша дълбоко да овладее гнева си, после отново се обърна към Елисия.

— Семейството е най-важно, скъпа. Винаги ще има други, външни хора, които ще се опитват да ни скарат. Не ги виня. Кучетата лаят, хората клюкарстват. Но вътре, в семейството, не правим така.

— Тя е…

— Тя ще е майка на внуците ми, точно като теб, скъпа. Имала е лош късмет в миналото си, неприятности, които ти и твоят съпруг сервирате на моята маса. Не тя. Вие. От нея не съм чула и една лоша дума за теб или съпруга ти.

Елисия стисна уста и на страните й избиха червени петна. Клара вдигна вежди и се приведе напред в покана за коментар или възражение. Беше прилагала този номер на дъщеря си още когато Елисия ходеше права под масата, и знаеше, че действа неизменно. Щеше да подейства и сега.

— Извини ме за минутка — каза Елисия. — Корл май ме вика.

— Щом казваш, скъпа. Аз ще те чакам тук.

Клара взе чашата си. Чаят беше изстинал, но тя въпреки това го изпи. Децата бяха трудни, защото с времето се превръщаха в самостоятелни хора. Преди Елисия тичаше при нея за всяка драскотина и обида, но онова момиченце отдавна го нямаше, мястото му беше заела тази млада жена. Клара никога не би признала на глас, че промяната не й допада докрай.

Дойде портиерът, забързан. Младеж, нов в домакинството. Казваше се Месин или Мертин, нещо такова. Трябваше да попита дискретно за името му, помисли си Клара. Ливреята му стоеше добре, гласът му беше приятен.

— Милейди, един господин е дошъл да ви види. Сър Къртин Исандриан.

— Сериозно? — Клара вдигна вежди. — Много смело от негова страна.

— Да го отпратя ли, милейди?

Клара се поколеба, после каза:

— Покани го в библиотеката на съпруга ми. Ще говоря с него там. Бог знае какво ще си помисли, ако го доведеш тук, сред толкова жени.