Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

Беше допуснал развалата да го докосне.

Новината за победата лъхна над Камнипол като топъл ветрец — уж нищо не се промени, а се промени всичко. Клара забелязваше промяната в десетки дребни неща. Пекарят размазваше по-щедро мед по кифличките, които му поръчваше. Модата на тъмните кожени наметала с възширока кройка, която тъкмо бе започнала да отмира, се възраждаше. Промени се и основната тема за разговор на жените от нейния кръг — преди се тревожеха, че благородните им съпрузи са далеч, сега се тревожеха, че ще се върнат преждевременно. Беше като да видиш как кората на зимно дърво се изпълва с пролетни сокове още преди да е излязло първото листо.

Вести пристигаха ежедневно, някои достоверни, други — по-скоро слухове. Армиите превзели Калтфел, не, отблъснати били. Някакъв войник видял призрака на Симеон насред мелето, или крачещ по бойното поле, или пък застанал до лорд-маршала. Клара и преди беше чакала у дома, докато мъжете се сражават на бойното поле, но тази упорита мълва за духовете на мъртвите беше нещо ново. Започваше да се чуди дали и във военните слухове няма мода като във всичко останало. Погледнато от този ъгъл, не виждаше причина защо и при слуховете да не е така.

Писмата от Досън обаче будеха у нея тревога.

Пристигаха два пъти седмично, почти без пропуск, достатъчно често, но не толкова регулярно, че редките закъснения да я тревожат. Досън беше пестелив с фактите — тя беше негова съпруга, да, но не беше член на военния съвет все пак, — наблягаше повече на общи неща и лични впечатления. И с всяка следваща победа май ставаше все по-гневен. Често се разпростираше върху политическите и роднински връзки на Антеа с Астерилхолд: кралствата били като дърлещи се братя. Колкото до чужденците, мнението му за тях беше по-непримиримо отвсякога. Клара имаше чувството, че съпругът й пише тези писма повече на себе си, отколкото на нея. Може би призракът на Симеон наистина яздеше с него, пък макар и метафорично.

Другата значима промяна в дворцовия живот беше растящата популярност на регентските свещеници. Когато Палиако построи храм на богинята, за да отпразнува победата си над Маас, това породи сред знатта нездраво любопитство. По-късно, след като Гедер стана регент, дворяните започнаха често-често да посещават храма, с надеждата да се подмажат на регента и да изкрънкат някоя услуга. Но дори извън това интересът към храма сам по себе си, изглежда, растеше. Клара не беше сигурна какво да мисли за всичко това, а и не смееше да ходи в храма, без да е говорила предварително с Досън. По-безопасно бе да чуе мнението му по въпроса и чак след това да прецени дали разширяването на религиозните й хоризонти си струва усилието.

Сега, когато пътят към Калтфел беше отворен, а армиите на Астерилхолд се мъчеха да изгазят от тресавищата на юг, Клара очакваше Досън да се завърне у дома преди края на лятото. И дори по-скоро, ако се стигнеше до решение неизбежните мирни преговори да се проведат в Камнипол. Преди това обаче Клара имаше да сключи едно свое примирие.

Бракът се беше отразил добре на Елисия. Клара никога не би го признала на глас, но преди да се омъжи, дъщеря й растеше слабичка, с остро лице и тесен ханш. Истината бе, че Елисия Калиам не беше от най-кротките момичета, меко казано. Като всички, които живееха в кралския двор — мъже и жени, момчета и момичета, — Елисия си имаше свой кръг, преди да се задоми, и го управляваше безмилостно. Сега дъщеря й беше Анерин, съпруга на Горман Анерин. Лицето и гръдта й бяха придобили мекота и момичето най-сетне беше заприличало на майка си. Ханшът й се беше разширил — и слава богу, иначе раждането на сина й щеше да е още по-кошмарно. От тялото й се излъчваха увереност и лекота.

Сабиха, за разлика от нея, изглеждаше дори по-предпазлива след венчавката си с Джори, отколкото преди нея.

Трите седяха в лятната градина под сянката на гигантската каталпа. Клара, Елисия и Сабиха. Дъщерята, която Клара беше загубила, и дъщерята, с която се беше сдобила. Двете момичета… е, жени всъщност… се гледаха през масата с крехка любезност, красноречив знак за размера на пропастта, зейнала между тях. Откъм изкуственото езерце зад розовите храсти малкият Корл Анерин, който скоро щеше да навърши пет годинки, изпищя радостно и гувернантката му изшътка да не вдига шум.

— Разболях се от същото ужасно стомашно разстройство точно преди тринайсетия си рожден ден — каза Сабиха. — Още го помня. Мислех, че ще умра.