Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

Досън го изгледа ядно. Горещината в стаята и димът от свещите му се отразяваха зле.

— И какво ви навежда на тази мисъл? Да не би да са изгубили част от хората си?

— Няма значение колко са.

— Да не ги е покосила болест? Зараза някаква?

— Няма значение дали са болни, или здрави. Вие сте мъжете на Антеа, силни по сърце и благословени от богинята. Те са слаби и ги е страх.

— Както ще да е — каза Досън, — това не променя факта, че имат силна позиция, укрепена, а нашият единствен достъп за атака е открит и крайно рискован. Достатъчно ми е да погледна карта и да знам числеността на силите, за да ви кажа без капка съмнение, че и техният, и нашият форт не могат да бъдат превзети.

— Чуйте моя…

— Хич не ща да ти слушам гласа — прекъсна го Досън. — Изобщо не ме интересува колко пъти ще ми повтаряш, че прасето е коте. Това няма да го направи по-вярно.

— Напротив, милорд. Прави го.

Досън се изсмя. Пламъците на свещите се разтанцуваха.

— Какво са думите, ако не онова, което влагаме в тях, милорд? — продължи свещеникът. — Това е куче и онова е куче, макар никак да не си приличат. Едното е голямо като магаре, другото се събира в женски скут. Но и двете наричаме еднакво, кучета.

— Можеш да ги съешиш.

— Но тимзините и хаавиркините не можеш. Коя тогава е човешката раса? Славеят и ястребът са птици, но могат ли си подели едно яйце? Думите са празни, докато не ги напълним, а съдържанието, с което ги запълваме, оформя света. Думите са бронята и мечовете на душата и войниците в другия край на този мост нямат защита срещу тях.

— Нищо от казаното дотук — каза бавно Досън, като натърти на всяка дума, — няма никакъв смисъл. Войната не е игра на думи.

Свещеникът вдигна пръст.

— Когато вие станахте лорд-маршал, нищо във вас не се промени. Пръстите ви си останаха същите. Носът. Гръбнакът. Тялото ви си остана същото, и все пак бяхте коренно променен. Били са изречени думи и с изричането си са станали истина. Прасето може да се превърне в нов вид коте, ако аз го кажа, а вие разберете истината в думите ми. Ако кажем, че тимзините не са човешка раса, те ще престанат да бъдат човешка раса. Ние сме праведните слуги на богинята и за нас целият свят е устроен по този начин. Лъжите нямат власт над нас, а думите, които изричаме, са истина.

— Думите, които изричате, няма да склонят меч — каза Досън.

— Мечовете се скланят, защото ръцете се скланят. Ръцете се скланят, водени от сърцето. Чуйте гласа ми, милорд, и разберете, че хората, които вече ни чуха, знаят. Онова, което искате, вече е ваше. Мечовете на Антеа са стомана, а враговете ви са като трева пред вас.

— Да бе. Да бяхте видели тревата, която газихме, преди да ни пратят насам — каза Досън, но умът му вече беше другаде.

Стаята беше тясна, горещо беше, въздухът тежеше спарен. Точно като войната, която го беше затворила в капан, ограничаваше го. С години щяха да газят в тресавищата, да си отвоюват всяка миля на север. А сеитбата у дома вече беше преполовена. Наесен храната щеше да е малко, през следващата пролет щяха да гладуват. Така стояха нещата сега. Днес.

Но ако свещениците бяха прави… Ако казваха истината, стотици, хиляди дори, щяха да избегнат смъртта, щяха да живеят. Сред тях и немалко от мъжете под негово командване. Мъртвите стояха, строени пред форта, и чакаха реда си да умрат. Може би нямаше значение дали ще умрат тук, на този мост, или след половин година в калта на Астерилхолд, от глад.

— Чуйте гласа ми — каза отново свещеникът. Явно много обичаше тази фраза. — Победата е ваша, ако я приемете в дар от нас.

Досън си пое дълбоко дъх. Знаеше, че начинанието е обречено. Здравият разум и войнският опит бяха категорични, че ги чака провал. И въпреки това, напук на всяка логика, имаше и нещо друго, някаква нова сила, някаква част от самия него, която Досън не можеше нито да прегърне, нито да отхвърли. Беше като опит да се отърсиш от сън, без да си сигурен кое е сънят и кое е будният свят. Главата му беше като пълна с вълна.

— Това е лудост — каза той.

— Опийте се тогава от лудостта — каза свещеникът. — А после от победата.

Готови бяха.

Свещениците бяха настояли да говорят с войниците, да ги уверят, че лорд-маршал Калиам не ги води като говеда на заколение. Досън не разреши. Достатъчно лошо беше, че Палиако съобразяваше действията си с чужденци и свещеници. И че той, Досън Калиам, изпълнява неговите заповеди.

Още щом излезе от тясната стаичка, колебанията му се върнаха. Но заповедта вече беше издадена, а и в главата му още звучеше онзи тих, почти беззвучен глас, който му казваше, че може би има шанс всичко да свърши добре.