Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

Баща му седна на една пейка. Гедер седна до него.

— Доста неща за кратко време, нали? — каза Лерер. — Моят син — лорд-регент. Това е голяма чест. Това е…

— Ще ми се майка да беше жива, за да го види.

— О, да. Да, тя би имала какво да каже по въпроса, нали? Пламенна жена беше майка ти. Огън.

Запя щурец. Първият, който Гедер чуваше тази пролет. Тъга изпълни изведнъж гърдите му, тъга и негодувание. Направил бе всичко възможно. Издигнал се бе на крачка до трона, най-многото, което човек без кралска кръв можеше да постигне. Спасил беше Астер, защитил беше Камнипол. Спечелил беше, а баща му пак изглеждаше предпазлив. Разочарован.

— Какво има? — попита Гедер и сам се усети, че гласът му прозвуча малко грубо.

— Нищо. Нищо, само войната. Знаеш как е. И миналата година имаше война, сражения. Заговорът в столицата. А сега и това. Не знам… Дворцовият живот не е за мен. Преди тези хора ми обръщаха гръб, а сега изведнъж ме питат какво мисля за това или онова.

— Разбирам — изсумтя Гедер. — И аз съм така.

— Случва ли ти се да… иска ли ти се понякога нещата да се върнат назад, да станат каквито бяха преди? Да сме си пак двамата в Сламенкърш?

Гедер се наведе напред, сплел пръсти.

— Да, понякога. Но няма да е същото. Ако не се беше случило онова във Ванаи, ако не се бях върнал в столицата навреме, наемниците на Маас и Исандриан щяха да превземат града. Астер щеше да е мъртъв. Не можем да върнем миналото, не можем да сме същите като преди. — Сви рамене. — Такова е естеството на историята, еднопосочно.

— Сигурно е така. И все пак, замисля ли се за бъдещето, изпитвам страх. Страх къде и как ще свърши всичко.

— Мисля, че войната няма да се проточи — каза Гедер. — А когато свърши, ще свърши и цялата тази каша.

На Досън това не му харесваше, но сега войната се водеше на юг. Неговите хора не можеха да пресекат реката, а освен ако в Анинфорт не избухнеше нов бунт, Астерилхолд също нямаше къде да стовари войски на източния бряг. Блокадата на северното крайбрежие спираше търговията и спестяваше неприятности на антийските кораби, но докато границата със Северобреж оставаше отворена, храна и оръжия стигаха до Астерилхолд през задната вратичка.

Макар и студена, късната пролет ги бе връхлетяла с пълчища комари. Тревата беше висока, криеше мочурливите участъци и режеше до кръв хълбоците на конете. Пътищата не бяха павирани — всъщност бяха тесни пътеки твърда земя, лъкатушещи между стотиците потоци. Студената вода бе чудесна в началото на пътя си, високо по заледените върхове на планините, но тук долу изобщо не ставаше за пиене. Нещо вечно запречваше пътя им — ако не блата, то повалени дървета. Дрехите им започваха да се разпадат от влага и плесени, повече жертви бяха дали на треската, отколкото на вражески меч. Единствената му утеха беше мисълта, че войниците на Астерилхолд страдат по същия начин. Нямаше гарнизони, където да се прислонят, нито фортове. Единственото си стълкновение досега дължаха на онзи нещастник Алан Клин, когото Гедер Палиако изрично беше пратил в авангарда — беше се счепкал с вражеска част сред високата трева и бързо-бързо беше отстъпил.

А после пристигнаха заповедите, написани лично от Палиако и подпечатани с регентския печат. Досън да върнел армията си при моста Сереф и да изчакал там група свещеници, които щели да отворят кръглия форт незнайно как и да им осигурят пряк път към Калтфел. Досън прати писмо с молба за разяснение. Не че смисълът на новите заповеди го затрудняваше, но да изтегли мъжете си обратно на север значеше да извървят същия мъчителен маршрут отново, за трети път, а и еретиците на Палиако сигурно щяха да се провалят. Разяснението пристигна и Досън нямаше друг избор освен да се подчини.

Докато се придвижваха на север — вече бе началото на лятото, — Досън се утешаваше с мисълта, че ще завари при Сереф отряд от свещеници-воини, религиозни фанатици, готови да щурмуват на живот и смърт тесния мост. Но не беше така.

Бяха само трима, с опърпани раса, сивкавокафяви като врабчова перушина. Твърдите им гъсти коси бяха прибрани назад, на лицата им се четеше онази ведра доброжелателност, която Досън свързваше или с прекомерно алкохолно опиянение, или с вродено малоумие. Стояха на малкия плац пред форта и посрещнаха Досън с поклони.

Досън се наведе към Рабр Баниен, най-големия син на лорд Баниен от Естинфорт и понастоящем командир на гарнизона, и изсъска с нещо средно между отчаяние и силен гняв: