Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

— Не, не се вижда. Всичко това не е истинско. Виждате, че тази играчка е далече от другата, много далече, нали така? И вярвате, че това ви дава полезна информация. Вижте обаче.

Басрахип се пресегна и премести напред една от южните войски.

— Сега продоволствието ще пристига навреме, нали?

— Не! — каза Гедер. — Не може да преместиш нещо тук и то да се премести там, в истинския свят.

— Така е, не може — съгласи се Басрахип. — Защото този ваш макет е празен. Той е символ без душа. Също като докладите, които ви пращат. Думите са хартия. Празни. Как изобщо ще спечелите битка с хора, които използват хартия и играчки?

— По-добра идея имаш ли? — попита Гедер. Въпросът трябваше да прозвучи саркастично, да носи в себе си „нямаш, разбира се“, но дълбоко в себе си Гедер искрено се надяваше свещеникът да отговори с „да“.

— Да — каза Басрахип. — Да видим. Този мост… не малката играчка, а истинският мост, който според всинца ви е ключът към победата. Ще го приемете ли, ако ви го дам? Ще го приемете ли от мен?

— Аз не… не знам за какво говориш.

Басрахип стана. Пръстта на фалшивото бойно поле беше полепнала по расото му и той я бръсна с широката си длан. Гласът му бе спокоен:

— Позволете ми да изпратя трима свои свещеници там и ми отпуснете двайсет дни. После доведете армиите си, а ние ще ви отворим пътя и ще сложим край на тази ваша война. Позволете ми да направя това за вас.

— Добре — каза Гедер. — Ако можеш да го направиш, действай.

Първия път — и единствения, преди да го издигнат в регент, — когато някой му беше поверил командването на нещо, беше във Ванаи и не за заслуги, а като жестока шега. Гедер и досега не знаеше що за машинации бяха накарали част от двора да издигне за протектор на Ванаи посмешището Гедер Палиако с надеждата той да се провали и Антеа да загуби новопридобития си контрол над града. Сега, когато цялото кралство му беше в ръцете, Гедер се ползваше с подкрепата и лоялността на всички. Интригите и политиканстването в двора никога нямаше да изчезнат, но сега големите умове на кралството бяха на негово разположение, а каузата му беше победата над външния враг. Човек трябваше да е предател, за да желае провала на Гедер Палиако.

Това променяше всичко. Дори онези, които му се бяха присмивали, които го бяха гледали отвисоко и с пренебрежение, сега се страхуваха от него. Дори и те помагаха според силите си, когато го поискаше от тях.

Вечерта отиде на банкет, организиран от сър Госпи Алинтот. До неотдавна Алинтот беше… може би не точно враг, но категорично не беше приятел на Гедер. А сега цялото му семейство се кланяше доземи на лорд-регента.

Басрахип седеше до него, докато залата се пълнеше с гостите на Алинтот. Лейди Остерот, препасала кинжала на съпруга си в знак, че той е на бойното поле и се сражава за короната. Джори Калиам и неговата невяста. Сър Емунд Сериниан, граф на Белифорт. Закъснял и последен от гостите на високата маса пристигна виконтът на Сламенкърш Лерер Палиако. Бащата на Гедер.

Гедер отиде при него и го поведе към отреденото му място. Баща му плъзна примижал поглед над навалицата.

— Досега не съм седял на високата маса. Напоследък се движа в кръгове, които не са мои, момче. А над моите.

— Щом си баща на регента, значи си част от най-високите кръгове — каза Гедер и се засмя нервно.

Баща му го тупна по рамото и кимна, но не каза нищо повече.

Вечерята беше великолепна и изобилна — свинско с карамел и лукчета, печен фазан, поливан със собствената си стопена тлъстина и гарниран с боровинки и езичета на чучулиги. И всичко това поднесено в посуда от злато и сребро. Появи се хитрец, който взе да призовава по име ангели и духове, докато очите му не засветиха с призрачен блясък, а дланите му не грейнаха като свещи. Гедер наблюдаваше всичко това, но ентусиазмът му бе охладен от мълчанието и недокоснатата храна на баща му. Когато представлението свърши сред буря от смях и аплодисменти, а слугите изнесоха припадналия от изтощение хитрец, Гедер го попита.

— Нещо не е наред ли?

— Не — отвърна Лерер. — Не, момчето ми. Всичко е наред.

Не му беше нужен талантът на Басрахип, за да разбере, че чува лъжа.

— Ела да се поразходим — каза Гедер.

Бяха сами… само дето, разбира се, не бяха. Охраната и личната прислуга на регента ги следваха от разстояние, докато вървяха по дългата алея към двора на Алинтот. Карети и паланкини чакаха в здрача, готови да отнесат онези велможи, които решат да отидат другаде. Е, никой нямаше да мръдне и на педя, докато Гедер беше на банкета. Ако регентът останеше до сипването на зората, и те щяха да останат. Тази мисъл беше нова за него и комична, толкова комична, че Гедер се изкушаваше да я пробва само за да види как благородните дами и господа от кралския двор се борят със съня и усърдно се забавляват в негова чест.