Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

Астер кимна и помълча, после попита:

— Ами Остерлингов хребет?

— Мислех си и за това — каза Гедер. — Изкушавам се да го задържа за Джори. Чакай, чакай. Чуй ме първо. Знам, че няма как просто да му го оставим. Направим ли го, всички ще решат, че могат да се бунтуват срещу трона, без това да поставя в риск близките им. Но Джори все пак се отрече от Досън и беше искрен, когато го направи. Нали така?

— Думите, които изрече, бяха истина — каза Басрахип.

— Затова си мислех, че когато ти станеш пълнолетен и седнеш на трона, едно от първите ти решения като крал може да е това — да му върнеш титлата и имението. Да оправиш нещата един вид. Да проявиш щедрост.

— Не е лошо — съгласи се Астер.

Басрахип се изкашля.

— Простете, че се намесвам, лорд принце…

— Това към кого е, към мен или към него? — попита Гедер. — Аз съм лорд, той е принц.

— Досега никой не е споменал най-сериозния проблем, произтичащ от това велико завоевание.

— Реколтата ли имаш предвид?

— Имам предвид следващата война — каза Басрахип. — Вие спечелихте, но на немалка цена. Всички го знаят. Великата империя се разшири, но изгуби хора. Загуби време. Стана по-богата и по-слаба. А няма по-голям стимул за война от богатството и привидната слабост на мишената.

Гедер отново се загледа в картата. Досега не се беше замислял, но границата между Астерилхолд и Северобреж беше не само дълга, а и лесно достъпна. Трудна за отбрана. Почука с пръст по картата и проследи линията между Калтфел и Карс.

— Не, милорд — каза Басрахип. Изглежда, картите все още му се струваха странно и нелепо изобретение. — Битката ви е от другата страна на тази хартийка.

— Какво? Саракал?

— Саракал, Свободните градове, Еласе — каза Басрахип. — Домът на тимзините. Сега, когато армиите ви са изтеглени на север, те ще хвърлят око на богатите и неохранявани южни краища на империята. Трябва да създадете буферна зона между вашата и тяхната територия. Така ще опазите кралството си, докато то си възстанови силите.

— Така ли мислиш?

— Вие сте избраникът на богинята — каза Басрахип. — Всички, що чуят името ви, ще се побоят от праведното наказание. Трябва винаги да сте нащрек. Винаги готов, както по границите на кралството си, така и по улиците на града си и по коридорите на двореца си.

— Сигурно — каза Гедер. — Звучи логично.

— Но тогава ще имаме още една граница, която да пазим, нали? — каза Астер. — Ако завладееш Саракал, какво ще правиш с Боржа? От уроците си по история знам, че Еласе страда от постоянните набези на Кешет. А набезите нерядко прерастват във войни.

— Не, малки принце — каза Басрахип. — Богинята се връща и нейната справедливост ще тури край на всички войни. Всички градове ще живеят в нейния мир. Този етап, през който минавате сега, е най-трудният. Мнозина ще ви мразят, ще ви презират и ще се боят от вас. Но вие ще спечелите въпреки това. Вашите слуги са с вас.

След като вечеряха, Гедер се зачуди дали да се оттегли в спалнята си, или да остане в библиотеката. Книгите го зовяха както винаги, но денят беше дълъг и изпълнен със събития, затова, макар и със съжаление, Гедер реши, че ще е по-добре да си почине. Удоволствията бяха за хора с по-малко отговорности. Книгите нямаше да избягат. Изпълнеше ли дълга си на регент, можеше да се отдаде на тих живот, изпълнен с научни занимания, дремки и — прекалено ли беше да се надява? — свое малко семейство. Красива млада жена в леглото му нощем, която ще е там и на заранта. Това определено би му харесало в дългосрочен план.

Когато го направиха регент, не си даваше сметка с какво се захваща. Каква огромна част от времето си трябва да посвети на държавните дела. Напоследък все по-често се замисляше с уважение за крал Симеон и всички други крале преди него. Басрахип беше прав. Ако не направеха нещо, Антеа щеше да изглежда слаба и уязвима в очите на съседите си, и на Гедер се падаше задачата да защити кралството, без значение от цената.

Сам в леглото, на светлината на едничка свещ, той извади отново писмото на Ситрин. Така му се искаше да беше останала. Да види как той подготвя почвата за едно успешно и мирно управление, което Астер да наследи след няколко години. Тя обичаше момчето. В това Гедер не се съмняваше. Със сигурност би одобрила всичко, което беше намислил.

Притисна листа към лицето си и вдиша жадно, с надежда да улови някакъв остатъчен аромат. Уви, усети само миризмата на хартия и мастило, но и мисълта за Ситрин му стигаше. Остави грижливо писмото до леглото си и се отпусна назад. Сънят не идваше, но какво от това? Умът му беше буден, преизпълнен с идеи и енергия.