Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

— Както искате.

Наведе се и я целуна по слепоочието. Поколеба се за миг, както би го направила тя, ако беше мъж и искаше да целуне жена по устата. Клара го погледна и той се изправи.

— Достатъчно стара съм да ти бъда майка — каза тя.

— Майка ми е значително по-стара от вас, милейди — отвърна той.

— Защо правиш всичко това?

— Защото вие ми позволихте — каза той. — А сега поспете. Ще говорим по-късно.

Вратата се затвори след него и Клара остана да лежи сама в тъмната смрадлива стая.

— Е… — каза тя незнайно на кого и не довърши мисълта си.

„Лорд Палиако, много съжалявам, че се налага да тръгна толкова скоро и без да Ви предупредя другояче, но от холдинговото дружество дойде вест, която изисква незабавното ми връщане в Карс. Искрено Ви благодаря за гостоприемството и компанията по време на престоя ми в Камнипол. Преживяването беше единствено по рода си и винаги ще си го спомням с най-добри чувства. Управлението на една империя със сигурност има предимство пред дреболии като личната кореспонденция, но аз въпреки това ще следя с внимание всички вести, които идват от Антеа.“

Подписано от Ситрин бел Саркор. Вече го бе чел стотици пъти и сигурно щеше да го прочете още толкова. Можеше да чуе гласа й, сякаш хартията се беше пропила с него. Мекият гърлен тембър. Леката меланхолия в „най-добри чувства“. Гедер й преди беше чел любовни писма, но обикновено под формата на поезия или текст на песен. Да ги оформиш като делова кореспонденция беше колкото странно, толкова и подобаващо за една банкерка.

След екзекуцията на Досън се бе притеснявал, че може да я е обидил, било с начина, по който бе протекла екзекуцията, било с реакцията си след това. Чувал беше, че да убиеш човек, особено за пръв път, е истинско изпитание, но не бе предполагал, че е чак толкова трудно — самият той едва не беше повърнал пред очите на целия двор. Това би било убийствено за репутацията му. Нищо, следващия път щеше да се справи по-добре. А дори да се беше засегнала от едно или друго, Ситрин явно му беше простила.

Стигна до вратата и мушна писмото в джоба си. Мъжки гласове, груби и стържещи в сравнение с женския глас, който бе чувал допреди миг в главата си, долитаха през вратата. Гедер даде знак на личната си стража да я отвори и влезе в заседателната зала. Басрахип го следваше по петите, след него влязоха и войниците от охраната. Това беше не толкова въпрос на етикет, колкото на навик.

Масата беше затрупана с карти, на пластове, които се застъпваха и припокриваха. Канл Даскелин и Фалон Брут стояха надвесени над тази бъркотия, навъсени и видимо ядосани.

— Господа — каза Гедер. — Правилно ли разбирам, че не сме отбелязали особен напредък?

— С Астерилхолд възникна проблем, който не бяхме предвидили — каза Даскелин.

— Работата е там, че благородните домове са ви на свършване — добави Брут. — По принцип са само четиридесет, и то ако броим източните Баниен, съименниците на големия дом Баниен. А покрай онези, които загубихме в бунта на Калиам, остават трийсет и четири, трийсет и пет най-много.

— Брут иска, щом така или иначе сме се захванали с това, да преначертаем картата на Антеа.

— Да, защото как един човек ще държи две имения от двете страни на реката? Как ще наглежда и двете? Ще прекарва по половин зима във всяко? Или ще ги редува през година? По-разумно е да се разширят съществуващите баронства.

— Това не са просто точки върху картата, Брут. Това са места. Моето семейство е живяло в имението си десет поколения. Дедите ми са погребани там. Не мога да разменя това за някаква поляна насред Астерилхолд, няма да е същото, разбери.

Гедер вдигна вежди. Не разбираше много от тази част на регентските си задължения, но знаеше, че Даскелин и Брут са прави. Имаше проблем и той трябваше да се разреши.

— Същото е с градовете — каза Брут и посочи обвиняващо големите точки на Калтфел и Асинпорт. — Няма как да ги направим част от баронство и да ходим там веднъж в годината. Опитаме ли, до пролетта ще са се разбунтували и ще се озовем там, откъдето започна цялата тази шибана история.

— Бунт няма да има — каза Басрахип.

— Лесно ти е да го кажеш, преподобни — възрази Брут. — С цялото ми уважение, но ти никога не си управлявал град. Градовете са по-лоши и от деца.

— Те имат храмове на богинята — каза Басрахип. — Праведният слуга ще ги държи в правия път.

Даскелин и Брут се спогледаха. Даскелин пръв отклони поглед и изсумтя: